Победа в бурята: Как от бездомник станах глас на квартала

„Къде ще спиш тази вечер, Мария?“ – гласът на леля ми звучи като ехо в главата ми, докато стоя пред затворената ѝ врата с един-единствен сак в ръка. Вятърът реже лицето ми, а по бузите ми се стичат сълзи – не знам дали от студа или от срама. „Не мога повече да те държа тук. Имам си семейство, имам си деца…“ – думите ѝ още парят. Обръщам се, без да се сбогувам. В този момент осъзнавам, че вече нямам дом.

София през зимата е безмилостна. Пейките в парка „Заимов“ са мокри, а хората ме гледат с подозрение, когато се опитвам да се сгуша в ъгъла на автобусната спирка. В джоба ми дрънкат последните два лева. „Мария, как стигна дотук?“ – питам се безмълвно. Само преди година имах работа като продавачка в кварталния магазин, живеех под наем с приятеля си Петър и мечтаех за дете. Но след като го уволниха, започна да пие, после ме удари… и аз избягах. Мислех, че ще намеря подкрепа при роднините си, но те бързо ми затвориха вратата.

Първата нощ на улицата е най-дългата в живота ми. Слушам как някакъв мъж крещи на жена си от другата страна на булеварда. Чувствам се невидима и уязвима. На сутринта отивам до обществената баня в „Красна поляна“, където срещам Данчо – мъж с посивяла коса и топли очи. „Първа нощ ли ти е?“ – пита той тихо. Кимвам. „Ще свикнеш… или ще се бориш.“

Дните се сливат един в друг. Научавам къде раздават топла супа – в църквата „Свети Георги“. Свиквам да просия за левче пред метрото на „Сердика“. Понякога някой ми подава баничка или кафе, друг път ме подминават с погнуса. Най-тежко е, когато виждам майки да дърпат децата си далеч от мен, сякаш съм заразна.

Една вечер, докато ровя в контейнера зад супермаркета на „Пиротска“, чувам вик: „Остави го, това е моето място!“ Обръщам се и виждам Силвия – млада жена с разрошена коса и огромни очи. Вместо да се скараме, сядаме заедно на бордюра и започваме да говорим. Оказва се, че тя е била медицинска сестра, но след развод и загуба на жилището е останала на улицата. „Не сме сами“, казва тя. „Трябва да се държим заедно.“

С времето сформирахме малка група – аз, Силвия, Данчо и още няколко души. Помагахме си – деляхме храна, пазехме се през нощта, разказвахме си истории за по-добри времена. Един ден Силвия предложи: „Защо не опитаме да говорим с общината? Може да ни дадат помещение за подслон.“ Всички я изгледахме скептично, но тя настояваше.

След седмици ходене по институции, писане на писма и разговори с доброволци от БЧК, ни дадоха малка стая в изоставен блок в „Люлин“. Не беше много – няколко легла и печка на дърва – но беше нашият дом. За първи път от месеци спах спокойно.

Започнахме да каним и други бездомни хора – някои идваха само за вечеря, други оставаха за по-дълго. С времето превърнахме стаята в малък център – събирахме дрехи от дарения, организирахме беседи за правата ни, дори поканихме психолог от една фондация да ни помогне да се справим с травмите си.

Една сутрин получих писмо от майка ми. Не бях говорила с нея от години – тя не одобряваше избора ми на партньор и ме беше изгонила още преди да остана без дом. В писмото пишеше: „Чух какво правиш. Гордея се с теб.“ Разплаках се като дете.

Веднъж дойде репортерка от БНТ да направи репортаж за нашия център. Попита ме: „Какво ви даде улицата?“ Отговорих: „Научи ме да не съдя никого по външния вид и да вярвам във втория шанс.“

Днес вече не съм онази уплашена жена пред затворената врата на леля ми. Днес съм Мария – човекът, който помага на други изгубени души да намерят пътя обратно към себе си.

Понякога вечер сядам до прозореца на нашия център и гледам светлините на София. Чудя се: колко още хора са сами тази нощ? Колко врати са останали затворени за тях? Можем ли някога да бъдем общество, което не обръща гръб на най-уязвимите?

А вие как бихте постъпили, ако ваш близък остане без дом? Ще му подадете ли ръка или ще затворите вратата?