Подарих дома си на дъщеря си, а сега ме гони: История за предателството в собственото ми семейство

— Мамо, не разбираш ли? Не мога повече така! — гласът на Гергана отекваше в малката кухня, където миришеше на прясно изпечени милинки. Ръцете ми трепереха, докато стисках чашата с чай. Сърцето ми биеше лудо, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.

— Какво не можеш? Това е моят дом… — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак.

Гергана се обърна рязко към мен, очите ѝ бяха студени, непознати. — Твоят дом? Мамо, ти сама ми го прехвърли! Аз имам нужда от пространство, от спокойствие. Искам да живея с Иван и децата си без постоянно да се караме за глупости.

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Спомних си как преди три години, когато баща ѝ почина, реших да прехвърля апартамента на нейно име. „Така ще съм спокойна — мислех си тогава — тя ще ме гледа, ще сме заедно.“ Никога не съм си представяла, че ще дойде денят, в който собственото ми дете ще ме изгони от дома ми.

— Гергана, моля те… Къде ще отида? Нямам никого. Всичко съм дала за теб! — гласът ми се прекърши. Спомних си как работех две смени в шивашкия цех, за да може тя да учи пиано. Как ѝ купувах нови обувки всяка есен, докато аз ходех със закърпени пантофи.

Тя въздъхна тежко и се обърна към прозореца. — Мамо, не искам да спорим. Просто… така е по-добре за всички. Можеш да отидеш при леля Снежа в Пловдив. Тя има свободна стая.

— Леля ти е болна! Как ще ѝ се натрапя? — извиках аз, усещайки как отчаянието ме задушава.

В този момент Иван влезе в кухнята. — Гергана е права, Мария. Време е да помислиш и за нас. Децата имат нужда от собствено пространство.

Погледнах го с недоумение. Този човек, когото бях приела като свой син, сега говореше така хладно и делово, сякаш обсъждаше някакъв имотен въпрос, а не съдбата на човек.

— Ами ако бях умряла? Щяхте ли тогава да се сетите за мен? — попитах тихо.

Гергана не отговори. Само сведе глава и започна да рови из телефона си.

Седнах на стола и се загледах в пожълтелите снимки по стената — Гергана като малка с плитки; аз и покойният ми съпруг на морето; първият ѝ учебен ден. Всичко това беше част от този дом. Моят дом.

Вечерта не можах да заспя. Чувах как Гергана и Иван шепнат в хола. Сигурно обсъждаха кога ще си тръгна. Сълзите ми се стичаха по бузите и попиваха във възглавницата. Чувствах се ненужна, излишна, предадена.

На следващата сутрин Гергана ми подаде лист хартия — списък с домове за възрастни хора в София и околността.

— Може би там ще ти е по-добре… Ще имаш компания на твоята възраст — каза тя без да ме погледне.

— Не мога да повярвам… Ти ли си това дете, което люлеех нощем, когато имаше температура? Ти ли си момичето, което държах за ръка първия ден в училище? — попитах я през сълзи.

Тя само сви рамене.

Два дни по-късно стегнах един куфар с най-необходимото — няколко дрехи, снимките на семейството ни и една стара кърпа с бродерия от майка ми. Оставих ключовете на масата и излязох без да се обръщам назад.

Вървях по улиците на квартала като призрак. Хората ме гледаха със съжаление — слуховете се разпространяват бързо в нашия блок. Една съседка ме спря:

— Марийче, какво става? Защо си сама?

— Няма нищо… Просто трябва да си почина малко — излъгах я.

Настаних се временно при една приятелка от младостта — Пенка. Тя ме прие с отворени обятия, но виждах колко ѝ е трудно — пенсията ѝ е малка, а синът ѝ често идваше с внучетата.

Вечерите прекарвах сама до прозореца, гледайки светлините на града и мислейки за всичко изгубено. Питах се къде сбърках като майка. Дали прекалено много дадох? Или прекалено малко научих дъщеря си на благодарност?

Една вечер Гергана ми се обади:

— Мамо… Надявам се си добре. Ако имаш нужда от нещо… — гласът ѝ беше неуверен.

— Имам нужда само от едно: да знам, че все още имам дъщеря — отвърнах аз и затворих.

Сега живея ден за ден. Понякога минавам покрай стария ни апартамент и гледам прозорците със свито сърце. Вярвах, че домът е място на любов и сигурност. Но понякога най-голямата болка идва именно от тези, които сме обичали най-силно.

Кажете ми — заслужава ли някой родител такава съдба? Къде свършва любовта и започва егоизмът? Може ли една майка някога да прости такова предателство?