„Разбрах, че най-накрая намерихте дом за възрастни хора?“: Отидохме да вземем мама, която се съгласи да се премести в дом за възрастни хора

Обичам съпруга си, Иван. Живеем заедно вече 20 години и всеки ден с него ми носи радост и спокойствие. Иван е автомеханик. Започна от нулата, работейки дълги часове в чужд гараж. Сега има собствена малка работилница в нашия град. Не е златна мина, но покрива сметките. Всяка кола има нужда от ремонт, така че така изкарва прехраната си.

Животът ни беше прост, но изпълнен със смисъл, докато здравето на мама не започна да се влошава. Винаги беше силна жена, отгледала ме сама след като баща ми почина, когато бях дете. Но сега, на 78 години, силата й намаляваше. Имаше проблеми с паметта и често се объркваше къде се намира.

Опитахме се да се грижим за нея у дома, но ставаше все по-трудно. Иван и аз работим на пълен работен ден, а нашата тийнейджърка дъщеря, Емилия, има свой живот. Наехме болногледачи, но това не беше достатъчно. Мама имаше нужда от по-специализирана грижа.

След месеци на мъчителни размишления най-накрая намерихме дом за възрастни хора, който изглеждаше идеален. Беше чисто, персоналът беше дружелюбен и имаше отлични отзиви. Мама неохотно се съгласи да се премести. Разбра, че е за нейно добро, въпреки че й беше тежко да напусне дома, в който е живяла повече от 50 години.

Денят, в който отидохме да я заведем в дома за възрастни хора, беше един от най-трудните дни в живота ми. Опаковахме вещите й в кутии, всяка вещ – спомен от по-щастливи времена. Мама седеше тихо в любимия си стол и ни гледаше с тъжни очи.

„Сигурна ли си, че това е правилното решение?“ ме попита за стотен път.

„Да, мамо,“ отговорих, опитвайки се да запазя гласа си стабилен. „Имаш нужда от повече грижи, отколкото можем да ти осигурим у дома.“

Иван натовари кутиите в колата ни, докато Емилия се опитваше да утеши баба си. Карахме до дома за възрастни хора в мълчание, всеки от нас потънал в мислите си.

Когато пристигнахме, персоналът ни посрещна топло и ни показа новата стая на мама. Беше малка, но уютна, с прозорец с изглед към градина. Разопаковахме вещите й и се опитахме да направим стаята да изглежда като дом.

„Харесва ли ти тук?“ я попитах с надежда за някакво успокоение.

„Хубаво е,“ каза тя тихо, но видях сълзите в очите й.

Останахме с нея няколко часа, опитвайки се да улесним прехода й. Но накрая дойде време да си тръгнем. Докато излизахме от дома за възрастни хора, усетих буца в гърлото си. Знаех, че това е правилното решение, но това не го правеше по-лесно.

Дните се превърнаха в седмици и мама изглеждаше добре адаптирана. Персоналът каза, че участва в дейности и създава приятелства. Но всеки път когато я посещавахме, тя изглеждаше малко по-отдалечена.

Една вечер получихме обаждане от дома за възрастни хора. Мама беше паднала и счупила бедрото си. Беше откарана в болница за операция. Лекарите казаха, че ще има нужда от обширна рехабилитация.

Посещавахме я всеки ден в болницата, но тя сякаш се изплъзваше от нас. Паметта й се влошаваше и често не ни разпознаваше.

Една нощ, докато седях до леглото й, тя ме погледна с ясни очи за първи път от седмици.

„Съжалявам,“ прошепна тя. „Не исках да бъда товар.“

„Не си товар,“ казах през сълзи. „Обичаме те.“

Но дълбоко в себе си знаех, че животът ни никога няма да бъде същият.