„Само малко пари за храна!“ — Историята на една измама и разбитото доверие

— Само малко пари за храна, госпожо! Моля ви, не съм яла от вчера! — гласът ѝ беше дрезгав, но очите ѝ — живи, почти нахални. Стоеше пред мен на тротоара до Централна гара в София, а аз се опитвах да балансирам между тежката си чанта и мислите си за предстоящото интервю за работа.

— Извинете, но нямам дребни — излъгах, макар че в джоба ми дрънчаха монети. Не знам защо го направих. Може би защото вече бях виждала тази жена — с мръсната си пола и шарената забрадка — да проси на различни места из града. Или може би защото майка ми винаги казваше: „Не давай на такива, те само се възползват.“

Но нещо в гласа ѝ ме накара да спра. Тя се приближи още малко, почти навря лицето си в моето:

— Моля ви, госпожо! Имам две деца вкъщи. Мъжът ми е болен. Само малко хляб да купя…

В този момент зад мен се появи баща ми — беше дошъл да ме изпрати до интервюто. Чу последните ѝ думи и веднага се намеси:

— Остави я, Мария! Тази я знам. Миналата седмица я видях как си купува цигари и бира с парите от просията. Не се връзвай!

Жената го изгледа с презрение:

— Господ ще ви накаже! — изсъска тя и се отдалечи бързо към следващия минувач.

Останахме мълчаливи няколко секунди. Баща ми поклати глава:

— Виждаш ли? Затова хората вече не вярват на никого. Всички са станали измамници.

Но аз не можех да спра да мисля за нея. Дали наистина лъжеше? Ами ако имаше деца? Ако наистина беше гладна? Вървях към интервюто, но мислите ми бяха някъде другаде.

Следобедът мина като в мъгла. Интервюто беше провал — не можех да се съсредоточа, а въпросите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши. Когато излязох от офиса, реших да се върна към гарата. Тя още беше там, този път седнала на бордюра и ядеше баничка.

— Извинете… — приближих се плахо. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя ме изгледа подозрително:

— Пари ли ще ми дадеш или ще ме разпитваш?

— Просто искам да разбера… Защо просите? Наистина ли имате нужда?

Жената избухна в смях:

— Всички питат това! А ти как мислиш? Да не мислиш, че ми е кеф да стоя тук цял ден? Но хората дават. Понякога повече, отколкото изкарвах като чистачка.

— Значи имате избор? — попитах тихо.

Тя сви рамене:

— Имам. Но кой ще ме вземе на работа сега? На 45 съм, без образование… Мъжът ми е в затвора, децата са при майка ми в Перник. Пари трябват всеки ден.

Почувствах се глупава. Толкова лесно беше да съдя, а всъщност не знаех нищо за живота ѝ.

Вечерта вкъщи разказах всичко на майка ми. Тя само въздъхна:

— Мария, светът е жесток. Ако започнеш да помагаш на всеки, ще останеш без нищо.

— Но ако никой не помага? — възразих аз. — Тогава какъв смисъл има всичко?

Майка ми замълча и погледна през прозореца към тъмната улица.

На следващия ден пак минах покрай гарата. Жената вече не беше там. На нейното място стоеше друг — млад мъж с табела: „Гладен съм.“

Спрях се за миг, после продължих напред. Вече не знаех какво да мисля. Дали помагаме наистина или просто поддържаме една система от лъжи? Дали съчувствието ни не е просто начин да успокоим собствената си съвест?

Вечерта легнах с тези мисли и си зададох въпроса: Ако утре аз остана без нищо, ще има ли кой да ми подаде ръка? Или всички ще гледат на мен със същото подозрение?

Как мислите — заслужава ли всеки просещ нашето доверие? Или сме станали твърде черногледи и затворени един към друг?