Самотата в библиотеката: Историята на една изгубена и намерена душа

— Защо пак си сама, Ели? — гласът на леля ми звънна през телефона, докато гледах през прозореца на малкия си апартамент в Люлин. Дъждът се стичаше по стъклото, а аз усещах как думите ѝ се забиват в мен като игли.

— Не знам, лельо Мария. Просто така се случи — отвърнах тихо, макар да знаех, че това не е цялата истина. Истината беше, че отдавна бях спряла да се опитвам. След като майка ми се разболя от инсулт, целият ми свят се сви до четири стени и болнични коридори. Баща ми ни напусна още когато бях на дванайсет, а брат ми замина за Германия и оттогава рядко се обаждаше.

Понякога се чудех дали самотата е нещо, което избираме, или нещо, което ни избира. След като майка ми почина, останах сама в апартамента. Работех като библиотекарка в читалището „Пенчо Славейков“ — място, където хората идваха да търсят книги, а аз търсех хора. Но никой не ме забелязваше истински.

Един ден, докато подреждах новите постъпления, чух глас зад себе си:

— Извинете, търся „Под игото“ на Иван Вазов. Може ли да ми помогнете?

Обърнах се и видях мъж на около 40 години, с уморени очи и леко разрошена коса. Усмихнах се леко:

— Разбира се. Заповядайте с мен.

Докато вървяхме между рафтовете, усетих как ме наблюдава. Не нахално, а с някакво разбиране. Когато му подадох книгата, той задържа ръката ми за секунда повече от нужното.

— Казвам се Димитър — представи се той. — Не съм идвал тук от години. Всичко е толкова различно… и същевременно същото.

— Ели — отвърнах аз. — Аз съм тук всеки ден. Понякога ми се струва, че библиотеката е единственото място, където не съм напълно невидима.

Той се засмя тъжно:

— Знам какво е това чувство.

Така започна всичко. Димитър започна да идва всеки вторник и четвъртък. Понякога взимаше книги, друг път просто сядаше до мен и разговаряхме за литература, за живота, за това какво е да остарееш сам в София. Разказа ми за развода си, за дъщеря си, която живее с майка си в Пловдив и която вижда рядко.

С времето започнах да го чакам. Слагах червило преди работа — нещо, което не бях правила от години. Дори колежката ми Галя забеляза:

— Ели, ти сияеш! Да не си хванала гадже?

— Не е гадже — отвърнах смутено. — Просто… някой ме вижда.

Но щастието ми беше крехко. Един ден брат ми се обади от Германия:

— Ели, трябва да продадем апартамента. Пари трябват и на мен, и на теб. Тук всичко е скъпо.

Стиснах телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха.

— Това е домът ни! Как можеш така?

— Домът ни вече го няма. Майка я няма… Ти сама ли ще живееш там цял живот?

Не можех да му обясня колко много значеше този апартамент за мен — последната връзка с миналото ми, с майка ми… с детството ми.

Димитър забеляза промяната в мен още същата седмица.

— Какво става? — попита той тихо.

Разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно и после каза:

— Понякога трябва да пуснем миналото, за да направим място за нещо ново.

— А ако не мога? Ако остана без дом и без теб?

Той хвана ръката ми:

— Аз няма да си тръгна… освен ако ти не поискаш това.

За първи път от години плаках пред някого. Не от болка, а от облекчение.

След няколко седмици брат ми дойде в София. Седнахме на кухненската маса и спорът избухна с пълна сила:

— Ти винаги мислиш само за себе си! — извика той.

— Аз ли? Аз останах тук да гледам мама! Ти избяга!

— Не издържах! Всичко тук ме задушаваше!

В този момент разбрах колко много съм се променила. Преди щях да мълча и да преглъщам всичко. Сега обаче казах твърдо:

— Ще продадем апартамента… но аз ще започна нов живот. Сама или не — вече не ме е страх.

Последните дни в стария дом бяха изпълнени със спомени — снимки на мама по стените, мирисът на старите книги… Димитър ми помогна да опаковам всичко. Когато затворих вратата за последен път, ръцете ми трепереха.

Сега живея под наем в малък апартамент в Младост. Димитър идва често — носи цветя или просто сяда до мен и слуша тишината. Самотата вече не е враг; тя е част от мен, но вече не ме определя.

Понякога вечер си мисля: Колко ли хора живеят така — тихо, незабелязано? Колко от нас чакат някой просто да ги види? Може би никога не е късно да започнеш отначало… или как мислите вие?