Съседката, която никога не спираше: История за граници и смелостта да кажеш „не“

„Мария, пак ли ще ми помогнеш с торбите? Не мога да ги нося, знаеш, че кръстът ме боли.“ Гласът на Снежана пронизваше тишината в коридора, докато аз се опитвах да отключа вратата си след дълъг работен ден. Беше вторник, валеше ситен дъжд, а обувките ми бяха прогизнали. В този момент единственото, което исках, беше тишина и чаша чай. Вместо това, отново се оказах въвлечена в нейния свят – свят на безкрайни молби, недоволство и вечна нужда.

„Разбира се, Снежи“, казах с пресилен ентусиазъм и поех тежките ѝ чанти. Вече не помнех кога за последно бях казала „не“. Може би защото след развода си се чувствах самотна и имах нужда някой да ме забележи. Или защото така бях възпитана – да помагам, да бъда добра съседка, да не отказвам услуга. Но с времето тези услуги се превърнаха в рутина, а Снежана – в сянка, която не ме оставяше на мира.

Вечерта седях на дивана и гледах през прозореца към мокрите дървета на „Лозенец“. Телефонът ми иззвъня – майка ми. „Марийче, пак ли тази жена те използва? Защо не ѝ кажеш да си намери някой друг?“

„Мамо, не е толкова лесно. Ако ѝ откажа, ще започне да говори на всички съседи колко съм неблагодарна. А и… тя е сама.“

„И ти си сама! Но това не значи да позволяваш да те тъпчат!“, отсече майка ми.

Затворих телефона с усещането за вина. Може би майка ми беше права. Но как да кажеш „не“ на човек, който разчита на теб? Как да поставиш граница, когато цял живот си учена да бъдеш услужлива?

Следващите дни Снежана стана още по-настойчива. „Мария, можеш ли да ми вземеш лекарства от аптеката?“, „Мария, ще гледаш ли кучето ми утре?“, „Мария, имам гости – ще ми помогнеш ли с тортата?“ Всеки път усещах как гневът и безсилието се натрупват в мен като тежък камък.

Една вечер, докато миех чиниите, чух познатото почукване по вратата. Знаех, че е тя. Не отворих веднага. Сърцето ми биеше учестено. „Мария! Знам, че си вкъщи!“, извика тя през вратата.

В този момент нещо в мен се пречупи. Отворих и казах тихо:

„Снежана, не мога повече така. Имам нужда от време за себе си.“

Тя ме изгледа с изненада и обида.

„Ама как така? Аз винаги съм разчитала на теб! Какво ще кажат хората?“

„Не ме интересува какво ще кажат хората. Аз съм човек, не слугиня.“

Вратата се затвори между нас с трясък. Останах сама в коридора, трепереща от страх и вина. Но за първи път от месеци почувствах облекчение.

На следващия ден Снежана не ми говореше. Срещнах я на стълбите – подмина ме с ледено мълчание. Съседите започнаха да ме гледат странно. Чух как една от тях шепне: „Мария вече не е като преди…“

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и се замислих за границите – онези невидими линии между нас и другите, които толкова често пренебрегваме от страх да не бъдем отхвърлени или осъдени.

Майка ми се обади отново:

„Гордея се с теб, Марийче. Понякога най-трудното е да защитиш себе си.“

Погледнах към тъмния прозорец и се запитах: Колко често позволяваме на другите да прекрачват нашите граници? И кога най-после ще повярваме, че имаме право на собствен живот?

А вие… колко често казвате „не“? И защо понякога е толкова трудно?