„Семейство се нарича, но на каква цена?“

– Стига, Дани! Това е само един бургер, не е края на света! – гласът на Катя отекна в кухнята ми, докато държеше за ръка малкия си син Мишо, който вече ровеше из чиниите на масата.

Стоях с ръце встрани, опитвайки се да не избухна. Неделният обяд беше моята малка традиция – нещо, което правех за себе си и дъщеря ми Лили. Бях приготвил точно толкова бургери, колкото ни трябваха. Но Катя, както винаги, се появи без предупреждение, с дете под ръка и очакване, че всичко ще се нареди от само себе си.

– Катя, не е въпросът в бургера – казах тихо, опитвайки се да запазя спокойствие. – Въпросът е, че ти никога не питаш. Просто идваш и очакваш всичко да е наред.

Тя ме погледна с онзи поглед – смесица от обида и неразбиране.

– Ама нали сме семейство? Какво толкова? Ще намериш още един бургер за племенника си!

Лили седеше мълчаливо до мен, стискайки вилицата си. Знаех, че усеща напрежението. Откакто се разведох с майка ѝ, се стараех да ѝ осигуря спокойствие и сигурност. Но Катя винаги внасяше хаос.

– Може би трябваше да ми кажеш, че ще дойдеш – опитах се да обясня. – Не е лесно да планирам всичко сам.

Катя въздъхна театрално и седна на стола срещу мен.

– Ти винаги си бил такъв – подреден, стриктен… А аз съм хаотична, нали? Но това не значи, че не заслужавам малко внимание!

Мишо вече беше грабнал един от бургерите и го захапа лакомо. Лили го гледаше с тъга – знаех, че този бургер беше за нея. Сърцето ми се сви.

– Лили, ще ти направя нещо друго – прошепнах ѝ. Тя кимна без дума.

Катя ме гледаше изпитателно.

– Знаеш ли защо дойдох? Премествам се във Варна. Не мога повече тук. Всичко ми тежи – работата, апартаментът… Исках да те видя преди да замина.

Погледнах я изненадано. Никога не споделяше плановете си с мен. Винаги научавах последен.

– Защо не ми каза по-рано?

– Защото знаех, че ще реагираш така! Все едно ти преча! – очите ѝ се напълниха със сълзи.

В този момент си спомних всички онези години, когато бяхме деца. Как винаги я защитавах в училище, как ѝ помагах с домашните. Но с времето тя започна да разчита прекалено много на мен. След смъртта на майка ни аз станах „големият“, който трябва да оправя всичко.

– Катя, не ти пречиш. Просто… понякога ми е трудно. Сам съм с Лили. Трудно ми е да балансирам между работа и дом. Не мога винаги да съм на разположение.

Тя избърса сълзите си и се усмихна горчиво.

– Знам. Но ти си ми останал единствен. Мислех, че ще ме разбереш.

Мишо вече беше изял бургера и започна да се върти неспокойно на стола. Лили тихо стана и отиде в стаята си.

– Може би трябва да поговорим по-често – казах след пауза. – Но трябва да уважаваш и моите граници.

Катя кимна бавно.

– Ще се постарая… Просто ми е трудно сама. Понякога имам чувството, че всички ме изоставят.

В този момент осъзнах колко самотни сме станали всички след загубата на майка ни. Всеки по свой начин търсеше опора в другия, но често забравяхме да попитаме: „Добре ли си?“ или „Имаш ли нужда от помощ?“

– Катя, ако имаш нужда от нещо – кажи ми навреме. Ще помогна с каквото мога. Но трябва да говорим открито.

Тя се усмихна през сълзи и прегърна Мишо.

– Благодаря ти, Дани… Знам, че не съм лесна сестра.

– Никой не е лесен – отвърнах с усмивка. – Но сме семейство.

След като тръгнаха, седнах сам в кухнята и погледнах празната чиния на Лили. Замислих се колко често позволяваме на старите рани да определят отношенията ни днес. Колко често забравяме да поставим граници от страх да не изглеждаме егоисти пред най-близките си хора?

Може ли едно семейство да оцелее без уважение към личното пространство? Или сме обречени винаги да жертваме себе си в името на „кръвта“? Как мислите вие?