Срамът, който ме промени: История за вярата, приятелството и прошката

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях насред тясната кухня на апартамента ни в Студентски град, стиснала чаша чай, която вече не усещах в ръцете си. Мирисът на изгорял тост се смесваше с тежестта във въздуха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците.

— Не е това, което си мислиш… — опитах се да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня на най-добрата си приятелка, че съм се целунала с нейния приятел? Че не беше нарочно, че просто се случи… Но какво значение имаше това сега?

Мария хвърли поглед към мен, пълен с болка и разочарование. — Как можа, Ели? Ти ми беше като сестра! — гласът ѝ се пречупи. — А сега… не знам дали изобщо мога да те гледам.

В този момент сякаш всичко се срина. Чувствах се малка, жалка и ужасно виновна. Не можех да дишам. Излязох от кухнята и се затворих в стаята си. Започнах да плача безутешно, притиснала възглавницата към лицето си. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Ти ми беше като сестра.“

Срамът ме изгаряше отвътре. Не можех да се погледна в огледалото. Приятелите ми спряха да ми пишат. Дори майка ми усети нещо по телефона: „Ели, какво става с теб? Гласът ти е странен…“

— Нищо, мамо, просто съм уморена — излъгах я.

Но истината беше, че не можех да спя. Всяка вечер се въртях в леглото, мислейки за Мария, за Петър — момчето, с което се целунахме — и за себе си. Как можах да предам най-близкия си човек? Какво ще кажат хората? Как ще продължа напред?

В един от тези безсънни нощи взех Библията от рафта. Не бях особено религиозна, но майка ми винаги казваше: „Когато ти е най-тежко, говори с Бог.“ Запалих свещичка и започнах да чета наум Псалм 51: „Сърце чисто сътвори в мене, Боже…“

Плаках дълго тази нощ. Молех се Бог да ми прости. Молех се Мария да ми прости. Молех се да намеря сили да простя и на себе си.

На следващия ден не отидох на лекции. Не можех да понеса погледите на другите. Седях сама в стаята си и пишех писмо до Мария:

„Скъпа Мария,

Знам, че думите ми няма да върнат доверието ти. Знам, че те нараних ужасно. Не търся оправдание — само искам да знаеш, че съжалявам от цялото си сърце. Ако можеш някога да ми простиш, ще бъда благодарна завинаги.“

Не изпратих писмото веднага. Държах го в ръцете си и се чудех дали има смисъл. Дали някога ще можем пак да бъдем приятелки? Или всичко е загубено завинаги?

Дните минаваха бавно. Петър ми писа няколко пъти:

— Ели, трябва да поговорим.

— Не мога — отговарях му кратко.

Не исках повече драми. Не исках повече болка.

Една вечер майка ми дойде неочаквано в София. Влезе в стаята ми и ме прегърна силно.

— Всичко ще мине, дете мое — каза тя тихо. — Всеки греши. Важното е какво ще направиш след това.

Тези думи ме накараха да се замисля. Може би трябваше да спра да бягам от проблема. Може би трябваше да потърся прошка не само от Мария, но и от себе си.

В неделя отидох на църква сама. Седнах на последния ред и слушах как отец Георги говори за прошката:

— Прошката не е слабост — каза той. — Прошката е сила. Да простиш на другия е трудно, но още по-трудно е да простиш на себе си.

След службата останах дълго в църквата. Молех се тихо:

— Господи, помогни ми да намеря сили…

На излизане видях Мария пред църквата. Стоеше сама, с ръце в джобовете на якето си.

— Ели… — прошепна тя.

Сълзите потекоха по лицето ми.

— Съжалявам… — казах едва чуто.

Тя ме прегърна силно.

— И аз съжалявам… Липсваш ми.

Стояхме така дълго време, без думи.

Не беше лесно след това. Доверието не се върна веднага. Но започнахме отначало — бавно, внимателно. Научих се да говоря открито за чувствата си, да моля за прошка и да прощавам.

Петър остана в миналото ни. Двете с Мария решихме, че приятелството ни е по-важно от всяко момче.

Днес знам: всеки може да сгреши. Важното е какво правим след това — дали ще намерим сили да поискаме прошка и дали ще имаме смелостта да простим.

Понякога се питам: ако не беше тази болка, щях ли някога да открия истинската сила на вярата? Щях ли да разбера колко е важно да простиш първо на себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли едно предателство да бъде простено?