Сянката на миналото: Среща с бившата ми свекърва

„Здравей, Ива. Честно казано, липсваш ми. Живеем толкова близо, а почти не си говорим. Ела на чай.“ Гласът на Мария, бившата ми свекърва, звучеше по телефона по-мек от всякога. Седях на ръба на леглото, с телефона в ръка, и се чудех дали не сънувам. След всичко, което преживяхме с нея и с Петър, синът ѝ, тази покана беше като гръм от ясно небе.

В главата ми се завъртяха стари сцени – как ме гледаше с недоверие още от първата ни среща, как винаги намираше повод да ме упрекне за нещо: „Ива, защо супата е толкова солена?“, „Така ли се гледа дете?“, „Петър никога не беше толкова нервен преди…“ Всяка дума беше като игла под кожата ми. След развода ни с Петър преди две години, Мария сякаш изчезна от живота ми. Не се обади нито веднъж да попита как съм или как е внучката ѝ – малката Ани.

Сега обаче ме канеше на чай. Сърцето ми биеше лудо. Да приема ли? Какво искаше? Може би беше болна? Или просто самотна? Или пък търсеше прошка? В крайна сметка реших да отида. За себе си. За да затворя една врата или да отворя нова.

В деня на срещата вървях към блока ѝ в Люлин с усещането, че вървя към съдбата си. Вратата се отвори още преди да натисна звънеца. Мария стоеше там – по-слаба, с повече бръчки около очите, но с някаква нова мекота в погледа.

– Заповядай, Ива – каза тихо тя. – Радвам се, че дойде.

Влязох в познатия апартамент – същият мирис на лавандула и печени чушки. На масата вече имаше чай и домашна баница.

– Как е Ани? – попита тя и гласът ѝ трепна.

– Добре е. Рисува много напоследък – отвърнах сухо.

Настъпи тишина. Чувах само тиктакането на стенния часовник.

– Ива… – започна Мария и спря. – Знам, че не бях добра с теб. Много мислих напоследък. Може би остарявам… Може би просто разбрах колко съм сгрешила.

Погледнах я изненадано. Не очаквах извинение. Не и от нея.

– Защо сега? – попитах тихо.

– Защото съм сама – призна тя. – Петър замина за Германия, почти не се обажда. Ани ми липсва… Ти ми липсваш. Семейството ми липсва.

В този момент усетих как гневът ми започва да се топи. Спомних си всички онези вечери, когато плаках в кухнята, докато Петър беше на работа, а Мария ме обвиняваше за всичко – от разхвърляните играчки до това, че не съм „достатъчно добра жена“ за сина ѝ.

– Знаеш ли колко пъти съм искала да ти кажа да спреш? – прошепнах аз. – Колко пъти съм се чувствала сама тук?

Очите ѝ се насълзиха.

– Знам… Но тогава мислех, че така ще ви помогна. Че ще ви държа заедно… А само ви разделих.

Седяхме дълго в мълчание. После тя изведнъж стана и донесе стара кутия със снимки.

– Помниш ли тази? – показа ми снимка от рождения ден на Ани.

– Помня… Тогава още вярвах, че ще бъдем семейство.

Мария въздъхна тежко.

– Ива, не мога да върна времето назад. Но мога да опитам да бъда по-добра баба… и може би приятелка?

Погледнах я дълго. Виждах болката ѝ, но и искреното желание за промяна. Може би хората наистина се променят, когато останат сами със спомените си.

– Ще помисля – казах честно. – Не е лесно да простя всичко… Но може би трябва да опитам. Заради Ани.

Мария кимна и сложи ръка върху моята.

– Благодаря ти, че дойде. Наистина…

Когато си тръгвах, усетих странно облекчение. Сякаш една тежест падна от раменете ми. По пътя към вкъщи си мислех: Дали прошката е възможна? Дали някога ще спрем да носим болката от миналото като раница?

А вие бихте ли простили на човек, който ви е наранил толкова дълбоко? Или някои рани остават завинаги?