Тайната на кръвта: Урокът по биология, който преобърна живота ми

– Мамо, ти сигурна ли си, че тате е моя баща? – думите излязоха от устата ми като куршум, без да ги осъзная напълно. Бях на шестнайсет и тъкмо се бях прибрал от училище, където госпожа Димитрова ни беше обяснила как се унаследяват кръвните групи. В главата ми още кънтяха думите ѝ: „Дете с кръвна група АБ не може да има родители с групи 0 и А.“ А аз бях с АБ. Майка ми – с 0. Баща ми – с А.

Майка ми замръзна. Лъжицата с леща остана във въздуха, а очите ѝ се напълниха със страх. – Какви ги говориш, Иване? – прошепна тя. – Ти си нашето дете.

– Но госпожа Димитрова каза… – започнах аз, но гласът ми се прекърши. В този момент вратата се отвори и баща ми влезе, носейки тежка чанта с инструменти. Работеше като водопроводчик и често се прибираше уморен и мълчалив.

– Какво става тук? – попита той, усещайки напрежението.

– Нищо, просто говорим за училище – побърза да каже майка ми и избърса ръцете си в престилката.

Но аз вече не можех да мълча. Прекарах цялата вечер в стаята си, препрочитайки учебника по биология и ровейки из интернет. Всичко сочеше към едно – нещо не беше наред. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се надигаше паника.

На следващия ден не издържах и отидох при баба ми Мария. Тя винаги беше най-искрената в семейството ни.

– Бабо, има ли нещо, което не знам за семейството ни? – попитах я направо.

Тя ме погледна дълго, после въздъхна тежко. – Иване, понякога истината боли повече от лъжата… Но ти заслужаваш да знаеш.

Седнахме на дивана и тя започна да разказва. Преди повече от шестнайсет години майка ми се запознала с един мъж – Петър, млад лекар от Пловдив. Били заедно няколко месеца, но после той заминал за чужбина. Малко след това майка ми срещнала баща ми – Георги. Той я приел бременна и никога не ѝ задал въпроси.

– Георги те обича като свое дете – каза баба ми тихо. – За него ти си всичко.

Светът ми се срина. Излязох навън и вървях без посока из улиците на Пловдив. В главата ми се блъскаха мисли: Кой съм аз? Кой е истинският ми баща? Защо никой не ми каза?

Вечерта се прибрах късно. Майка ми ме чакаше на масата, очите ѝ зачервени от плач.

– Прости ми, Иване – прошепна тя. – Исках да те предпазя. Георги е твоят баща по сърце, ако не по кръв.

– Но аз имам право да знам! – извиках аз. – Цял живот съм живял в лъжа!

Баща ми стоеше до прозореца и мълчеше. После се обърна към мен:

– Сине, може би не съм ти дал живота си, но ти дадох всичко друго. Обичам те като свое дете и това никога няма да се промени.

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да кажа. В този момент разбрах колко сложна е любовта и колко тежки са тайните.

След седмица майка ми намери адреса на Петър. Изпратих му писмо. Минаха месеци преди да получа отговор. Когато най-сетне го видях, ръцете ми трепереха.

„Иване, научих за теб едва сега. Не знам дали мога да бъда баща ти така, както заслужаваш, но бих искал да те опозная.“

Срещнахме се в малко кафене до реката. Петър беше висок, с топли очи като моите. Говорихме дълго за живота, за мечтите ми, за това какво означава да бъдеш баща.

Върнах се у дома объркан, но и някак по-лек. Семейството не е само въпрос на кръв – това го разбрах по трудния начин.

Днес вече съм на двайсет и две и все още понякога се питам коя част от мен принадлежи на кого. Но знам едно – любовта е по-силна от гените.

Понякога се чудя: Ако истината боли толкова много, струва ли си да я търсим на всяка цена? Или понякога лъжата е просто друг начин да защитиш онези, които обичаш?