Винаги помагах на сестра си. Но когато аз имах нужда, чух само „нямам време“

– Халинка, не мога сега. Имам толкова много работа, че едва дишам! – гласът на сестра ми Марияна трепереше по телефона, но не от съчувствие, а от раздразнение. Стоях в коридора на панелния ни апартамент в Люлин, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше вторник следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Шейсет и една години живот – толкова време бях вярвала, че семейството е най-важното нещо. Така ме беше учила майка ми: „Първо даваш, после искаш.“ И аз давах – време, пари, грижи. Особено на Марияна, моята по-малка сестра. Тя винаги беше по-буйна, по-емоционална, по-несигурна. Когато се разведе, аз я приютих с двете й деца. Когато остана без работа, аз й намерих място в магазина на приятелка. Когато се разболя от грип, аз й носех супа и лекарства. Винаги бях „под телефона“, винаги готова да помогна.

Но сега… Сега аз имах нужда. След операцията на коляното едва се движех. Синът ми живееше в Германия, дъщеря ми работеше по 12 часа на ден. Бях сама. И когато най-накрая събрах смелост да поискам помощ – просто някой да ми напазарува и да ми донесе хляб и мляко – чух само: „Нямам време.“

Седнах на ръба на леглото и се разплаках. Не от болка – от обида. В главата ми се въртяха стотици спомени: как Марияна ми звънеше посред нощ, защото детето й имало температура; как й давах последните си пари за сметките; как я защитавах пред родителите ни, когато всички я обвиняваха, че е безотговорна.

На следващия ден звъннах на съседката – леля Милка от третия етаж. Тя веднага дойде с торба продукти и топла усмивка. „Халинка, ти си златен човек! Как няма кой да ти помогне?“ – каза тя и ме погали по косата като дете.

Седмицата мина бавно. Всеки ден очаквах Марияна да се обади, да попита как съм. Не го направи. Вместо това видях във Facebook снимки – тя и децата й на разходка в Южния парк, кафе с приятелки, нови обувки. Сърцето ми се сви още повече.

В събота вечерта телефонът иззвъня. Беше Марияна.
– Халинка, можеш ли да гледаш малкия утре? Имам интервю за работа.
Гласът й беше умоляващ, почти детски.
– Не мога – казах тихо.
– Как така не можеш? Ти винаги можеш!
– Не мога, Марияна. Болна съм. Имам нужда от помощ.
Настъпи тишина.
– Е, добре… ще измисля нещо – каза тя и затвори.

Тази нощ не спах. Мислех си за всички години, в които бях „силната сестра“. Защо никой не виждаше моите нужди? Защо винаги трябваше да давам? На сутринта получих съобщение: „Извинявай за вчера. Просто съм много притеснена.“

Денят мина в мълчание. Следобед на вратата се почука. Отворих – Марияна стоеше пред мен с торба продукти и виновна усмивка.
– Донесох ти нещо… Знам, че не съм била до теб напоследък.
Поканих я вътре. Седнахме на масата.
– Знаеш ли – казах – понякога имам чувството, че ако не давам, няма да ме обичате.
Тя ме погледна изненадано.
– Не е вярно! Просто… свикнала съм ти да си силната.
– А ако не мога?
Тя замълча.
– Ще се науча да питам как си – каза тихо.

Седяхме дълго в тишина. После тя стана и ме прегърна.
– Извинявай, Халинка. Наистина.

След този ден нещата се промениха малко по малко. Марияна започна да ми звъни по-често, понякога носеше храна или просто идваше да поговорим. Аз се научих да казвам „не“ – не винаги лесно, но вече не се чувствах виновна.

Сега често се питам: Защо толкова трудно поставяме граници в семейството? Защо вярваме, че любовта трябва винаги да е жертва? Може би е време да говорим повече за това – защото понякога най-болезнените рани идват не от враговете ни, а от тези, които най-много обичаме.