Вярата ми в Бог ме спаси от бездната: Историята на едно прераждане

– Не мога повече, мамо! – изкрещях през сълзи, докато вратата на кухнята се затръшна зад мен. Седях на студения под, стиснала коленете си, а гласът на майка ми ехтеше в главата ми: „Трябва да намериш работа, Яна! Не можем да живеем така!“ Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците като сълзи, които никой не иска да види.

Преди година имах всичко – стабилна работа като учителка по български език в едно софийско училище, приятел, с когото мечтаехме за общо бъдеще, и семейство, което макар и не съвършено, винаги беше до мен. Но животът обича да ни поднася изпитания. Първо училището закри паралелката ми заради липса на ученици. После приятелят ми Димитър реши, че „не сме един за друг“ и си тръгна. А майка ми, която винаги беше силната жена у дома, започна да се променя – стана нервна, обвиняваше ме за всичко и често повтаряше, че съм провал.

Месеците минаваха в търсене на работа – изпращах автобиографии, ходех по интервюта, но навсякъде чувах едно и също: „Ще ви се обадим.“ Никой не се обади. Пари нямаше. Започнах да се срамувам да излизам с приятели – какво да им кажа? Че съм безработна и живея с майка си на 32 години? Че всяка вечер се моля да не се скараме пак?

Една вечер, когато майка ми отново ме нарече „тежест“, избягах навън. Вървях без посока из квартала – студът пронизваше костите ми, но болката вътре беше по-голяма. Седнах на пейка пред близката църква „Свети Георги“. Вратата беше отворена и топлината на свещите ме примами вътре. Не бях стъпвала в църква от години – вярвах в Бог, но някак си го бях забравила.

Влязох и седнах на последния ред. Миризмата на тамян ме върна в детството – спомних си как баба ме водеше тук всяка неделя. Тогава вярвах, че Бог чува всяка моя молба. Сега не знаех дали изобщо ме слуша. Започнах да шепна: „Господи, ако ме чуваш… помогни ми. Не знам какво да правя.“

Сълзите потекоха свободно. За първи път от месеци не се сдържах. Свещеникът мина покрай мен и тихо попита:
– Добре ли сте, дете?
– Не… – прошепнах аз. – Всичко се разпада.
Той седна до мен и каза:
– Понякога Бог ни изпраща изпитания, за да ни покаже колко сме силни. Не сте сама.

Тези думи се забиха в сърцето ми. За първи път усетих топлина – не физическа, а вътрешна. Останах още час в църквата, молейки се тихо. Когато излязох, дъждът беше спрял.

На следващия ден започнах да ходя в църквата всеки следобед. Молитвата стана моят ритуал – не молех за чудеса, а за сила да издържа. Постепенно започнах да усещам промяна – вече не се будех с чувство на безсмислие. Майка ми забеляза това:
– Какво ти става? Изглеждаш… по-спокойна.
– Моля се – отвърнах просто.
Тя се засмя горчиво:
– Молитвата няма да плати сметките.
– Но може да ми даде сили да ги платя сама.

След седмица получих обаждане от частно училище в Люлин – търсеха учител по български за заместване. Интервюто мина добре и започнах работа веднага. Заплатата не беше голяма, но усещах прилив на енергия – имах цел. Вечерите вече не бяха изпълнени с караници – майка ми започна да ме гледа с други очи. Един ден дори дойде с мен в църквата.

Но най-трудното беше прошката. В себе си носех гняв към майка ми за думите й, към Димитър за предателството, към себе си за слабостта. На Великден запалих свещ и прошепнах: „Прощавам.“ В този момент усетих истинска лекота – сякаш някой свали огромен товар от раменете ми.

Сега знам – Бог не решава проблемите ни вместо нас, но ни дава сили да ги преодолеем. Молитвата не е магия, а разговор със себе си и с Него. Вярата ми помогна да намеря мотивация там, където мислех, че няма нищо.

Понякога се питам: Ако не бях стигнала дъното, щях ли някога да открия тази сила? Колко от нас чакат чудо отвън, вместо да го потърсят вътре в себе си? Какво мислите вие?