Зад затворените врати: История за приятелство, завист и ново начало

– Абе, Деси, ти сега как ще се оправяш сама? – гласът на Мария прониза тишината в малката ми кухня, докато държеше чашата с кафе и ме гледаше с онзи особен поглед, в който се смесваха загриженост и нещо друго – нещо по-остро.

Стиснах зъби. Не исках да показвам колко ме боли този въпрос. Беше минала едва седмица откакто Петър си събра багажа и изчезна от живота ми, оставяйки след себе си само празни стаи и още по-празно сърце. А сега трябваше да обяснявам на най-добрата си приятелка как ще се справям финансово, сякаш това беше най-важното нещо на света.

– Ще се оправя – казах тихо, опитвайки се да не трепери гласът ми. – Имам работа, ще се справя някак.

Мария остави чашата на масата с леко тропване. – Знаеш ли, Деси, не искам да ти се меся, ама… ти никога не си била сама. Винаги Петър плащаше всичко. Сега ще видиш какво е истински живот.

Тези думи ме удариха като шамар. Не беше първият път, когато усещах завист в гласа ѝ. Още от университета тя винаги намираше начин да подчертае разликите между нас – аз бях тази с хубавата работа и стабилния мъж, тя – вечната боркиня, която сменяше работи и гаджета като чорапи.

Сега ролите се бяха обърнали. Аз бях тази, която трябваше да започне отначало. И вместо подкрепа, усещах как Мария се радва на падението ми.

– Може би е време да пораснеш – продължи тя. – Да видиш как е без някой да ти плаща сметките.

Погледнах я право в очите. – Мислех, че си ми приятелка.

Тя сви рамене. – Аз съм ти приятелка! Просто… трябва да си реалистка.

В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Не само че бях загубила съпруга си, но и най-близкият ми човек сякаш се радваше на нещастието ми.

След като Мария си тръгна, останах сама в тишината на апартамента. Седнах на пода до прозореца и се разплаках. Не заради Петър – заради Мария. Защото болката от предателството на приятел е по-силна от всяка друга.

Следващите дни минаха като в мъгла. Ходех на работа в счетоводната кантора, усмихвах се на колегите, но вътре в мен всичко беше разбито. Вечер броях стотинките за хляб и мляко, чудех се как ще платя тока. Петър беше оставил само дългове и празни обещания.

Една вечер телефонът звънна. Беше майка ми.

– Деси, добре ли си? – попита тя с онзи тревожен майчински тон.

– Добре съм, мамо. Просто… трудно е.

– Ако имаш нужда от помощ…

– Не искам да ви товаря. Ще се справя сама.

Майка ми въздъхна тежко. – Знам, че си силна. Но не забравяй – семейството е тук за теб.

Затворих телефона със сълзи в очите. Толкова години бях горда и независима, а сега трябваше да моля за помощ. Но гордостта ми не позволяваше.

На следващия ден Мария пак дойде. Без покана.

– Донесох ти кафе и кроасани – каза тя весело, сякаш нищо не се беше случило.

– Благодаря – отвърнах сухо.

Тя седна срещу мен и започна да разказва за новия си приятел – някакъв адвокат от София. Говореше бързо и шумно, а аз усещах как завистта ѝ към мен се е превърнала в желание да ме унижи.

– Знаеш ли, Деси – каза тя изведнъж, – може би този развод е най-доброто нещо за теб. Най-накрая ще разбереш какво е да си истинска жена.

Не издържах повече.

– Мария, защо го правиш? Защо ме караш да се чувствам виновна за това, че съм останала сама?

Тя замълча за миг, после сви рамене.

– Може би защото винаги съм искала да бъда на твоето място. А сега…

– Сега какво? Радваш ли се?

– Не! Просто… не знам какво чувствам.

В този момент разбрах – приятелството ни е било изграждано върху сравнения и завист. Не върху истинска подкрепа.

Изправих се и отворих вратата.

– Моля те, върви си. Имам нужда от време сама.

Мария ме погледна с насълзени очи и излезе без дума.

Останах сама със себе си и болката си. Но за първи път от много време почувствах облекчение. Може би трябваше да загубя всичко, за да намеря себе си.

Седмици по-късно започнах да усещам промяната в себе си. Започнах да излизам повече с колеги, записах курс по английски, а вечерите вече не бяха изпълнени само със страхове и самосъжаление. Майка ми идваше често на гости и носеше домашни курабийки. Започнах да ценя малките неща – слънцето през прозореца, мириса на кафе сутрин, тишината на самотата.

Един ден получих писмо от Мария. Извиняваше се за всичко казано и направено. Пишеше, че е осъзнала колко е била несправедлива към мен и че ако някога реша да ѝ простя, ще бъде благодарна.

Дълго държах писмото в ръце. Не знаех дали мога да простя напълно, но знаех едно – вече не съм онази Деси, която позволява на другите да определят стойността ѝ.

Сега стоя пред прозореца на малкия си апартамент и гледам към оживената улица долу. Мисля си: Колко струва едно приятелство? И кога трябва да изберем себе си пред другите?