„Защо мама избра нея?“ – Историята на една сестринска несправедливост

– Не мога да повярвам, че пак го направи! – изкрещях аз, докато трясках вратата на кухнята. Сълзите ми вече бяха започнали да се стичат по бузите, но не можех да ги спра. Майка ми седеше на масата, стиснала чашата си с чай, а сестра ми Даниела стоеше до прозореца, вперила поглед навън, сякаш не чуваше нищо.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – прошепна майка ми, но гласът ѝ трепереше.

– Как да не започна? – гневът ми се смесваше с отчаяние. – Даде ѝ пари за апартамент, а аз? Аз какво съм? По-малко твое дете ли съм?

Даниела се обърна рязко:
– Не е твоя работа! Аз имам нужда! Ти си добре, имаш работа, имаш си всичко!

– Имам всичко? – засмях се горчиво. – Работя на две места, за да си плащам наема в София. А ти? Получаваш ключове за нов апартамент в Пловдив и майка ти плаща половината!

Майка ми се изправи бавно и се приближи до мен. Очите ѝ бяха уморени, сянка на вина се четеше в тях.
– Мария, не разбираш… Даниела има дете. Трудно ѝ е сама. Ти си силна, справяш се…

– Значи наказваш силните? – прекъснах я. – Защото не плача достатъчно силно, не заслужавам помощ?

В този момент сякаш всичко се срина вътре в мен. Спомних си как като деца деляхме една стая в панелката в Люлин. Как майка ни ни водеше на разходки в Южния парк и ни купуваше сладолед само ако сме слушали. Винаги казваше: „Вие сте ми най-голямото богатство.“

А сега? Сега богатството ѝ беше само едната дъщеря.

Вечерта се прибрах в малката си квартира в „Студентски град“. Седнах на леглото и се загледах в празното пространство. Телефонът ми вибрираше – съобщение от Даниела: „Не се сърди. Моля те.“

Не ѝ отговорих. Не можех. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Ти си силна.“ Колко пъти съм чувала това? Когато баща ни почина от инфаркт, аз бях тази, която държеше ръката на мама в болницата. Аз бях тази, която работеше през лятото, за да има пари за учебници и за Даниела.

А сега? Сега бях забравена.

Следващите дни минаха като в мъгла. На работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Ива ме попита:
– Добре ли си? Изглеждаш ужасно уморена.

– Просто семейни проблеми… – измърморих.

– Знам какво е – кимна тя. – И при нас беше така. Брат ми винаги получаваше повече. Майка казваше: „Той е момче, по-трудно му е.“ А аз?

Погледнах я и усетих как гърлото ми се свива. Не бях сама в тази болка.

Вечерта реших да говоря с майка си отново. Отидох до стария ни апартамент в Люлин. Вратата отвори тя – посивяла, с още повече бръчки около очите.

– Мамо… – започнах тихо.

Тя ме прегърна силно.
– Прости ми, Мария. Не знам какво да правя понякога. Искам да помогна и на двете ви…

– Но не го правиш – прекъснах я. – Помагаш само на нея. А аз? Защо трябва да съм винаги силната?

Майка ми седна на дивана и заплака. За първи път я виждах толкова безпомощна.
– Страх ме е да не се разпаднем като семейство… – прошепна тя.

– Вече се разпадаме – казах аз и усетих как сълзите ми отново потекоха.

Дълго мълчахме. После тя каза:
– Ще говоря с Даниела. Ще намерим начин да ти помогна и на теб…

Но думите ѝ вече не звучаха като обещание. Звучаха като отчаяние.

Седмици минаха. Даниела спря да ми пише. Майка ми звънеше все по-рядко. Аз се затворих в себе си, работех още повече, но празнотата не изчезваше.

Една вечер получих писмо по пощата – ръкописно, от майка ми:
„Мария, обичам ви и двете еднакво. Понякога правя грешки от страх или от любов. Моля те, прости ми.“

Прочетох го няколко пъти и го оставих на масата.

Сега стоя тук и си мисля: Наистина ли любовта на родител може да бъде разделена? Или просто ние, децата, винаги ще търсим справедливост там, където няма място за мерки и теглилки?

А вие как бихте постъпили? Простили ли сте някога подобна несправедливост?