Затворени врати: Един ден в живота на възрастен човек в София

— Госпожо, не може да стоите тук! — изкрещя охранителят, докато се опитвах да си поема дъх, облегната на стената до входа на банката. Беше студено мартенско утро, а аз вече усещах как краката ми треперят от умора. Вратата, която би трябвало да се отваря автоматично, беше заключена. Натисках бутона, но нищо не се случваше. През стъклото виждах как младите служителки вътре се смеят и си говорят, сякаш светът навън не съществува.

— Моля ви, пуснете ме вътре — извиках с отчаяние. — Не мога да стоя повече на крака!

Охранителят ме изгледа с досада и отвори вратата едва-едва, колкото да се промъкна. Вътре миришеше на евтин парфюм и прах. Погледът ми веднага се спря на редицата от хора, всички по-млади от мен, повечето с телефони в ръка. Никой не ми направи място. Нямаше и столове — всички бяха махнати „заради ковид“, както ми обясниха по-късно.

Седнах на ръба на една ниска перваза, усещайки как болката в коленете ми се засилва. Спомних си думите на дъщеря ми Мария от предната вечер:

— Мамо, защо не си поръчаш онлайн? Защо трябва да ходиш до банката?

— Не разбирам тези неща — отвърнах й тогава. — Имам нужда някой да ми обясни, а не да натискам копчета и да се чудя дали парите ми са изчезнали.

Мария въздъхна тежко. От години живее в Люлин и рядко идва при мен в центъра. Внукът ми Даниел е вече студент и все няма време за баба си. Останах сама след смъртта на съпруга ми Петър преди пет години. Оттогава всеки ден е борба — с болките, със самотата, с безразличието на хората.

В банката времето течеше бавно. Един мъж с костюм ме погледна накриво:

— Госпожо, тук не е място за сядане!

— А къде да седна? — попитах тихо.

Той само сви рамене и се обърна към телефона си. Служителката зад гишето извика следващия номер. Аз бях 27-ма по ред.

Докато чаках, чух как една жена на средна възраст се караше по телефона:

— Не мога да оставя майка ти сама! Тя едва ходи! Кой ще й помогне?

Погледнах я и се усмихнах тъжно. Знаех какво е — да си зависим от другите, да усещаш как тялото ти те предава, а светът около теб става все по-бърз и безразличен.

След повече от час чакане най-сетне стигнах до гишето. Служителката дори не ме погледна в очите.

— Какво желаете?

— Искам да си платя сметките и да изтегля малко пари — казах с треперещ глас.

— Следващият път ползвайте онлайн банкиране — изсъска тя.

— Не мога… Не разбирам… — прошепнах.

Тя въздъхна и започна да натиска копчетата с досада. Почувствах се като товар, като ненужен предмет в този свят на технологии и бързина.

Когато излязох навън, вече валеше ситен дъжд. Опитах се да отворя чадъра си, но ръцете ми трепереха твърде много. Седнах на близката пейка пред банката и заплаках тихо. Никой не спря, никой не попита дали съм добре.

Вечерта Мария ми се обади:

— Мамо, как мина?

— Трудно… Много трудно — отвърнах аз. — Знаеш ли, понякога имам чувството, че вече не съм част от този град. Че съм невидима.

Тя замълча за миг:

— Ще дойда утре да ти помогна с онлайн банкирането.

— Благодаря ти, мило дете… Но не е само това проблемът. Просто… никой не мисли за нас — възрастните. Всичко е направено за младите, за бързите, за тези с телефони и коли.

Мария въздъхна:

— Знам… Ще говорим утре.

Затворих телефона и останах дълго да гледам през прозореца към празната улица. Спомних си времето, когато София беше различна — когато хората си помагаха, когато имаше уважение към старостта. Сега всичко е бетон и стъкло, автоматични врати, които не работят, и хора, които гледат през теб.

Питам се: Кога обществото ни ще разбере, че старостта не е болест? Че всеки заслужава достъпност и уважение? Или ще останем затворени зад невидими врати до края на дните си?