Желязната фасада на Милена: История за невидимите битки

– Госпожо Димитрова, трябва да вземете решение до края на деня – гласът на Асен трепереше, докато ми подаваше папката с отчети. Погледнах го хладно, без да мигна. В този момент всички в залата замлъкнаха. Знаех, че ме наричат „желязната Милена“, че се страхуват от мен. Но никой не знаеше какво ми костваше да стигна дотук.

Всяка сутрин се събуждах в апартамента си в Лозенец, сама. Поглеждах към снимката на майка ми и баща ми – двама учители от малко село до Пловдив, които цял живот се бориха с бедността. Майка ми винаги казваше: „Милено, ако искаш да те уважават, трябва да си по-силна от всички.“ Тя не знаеше колко тежи тази сила.

Бях на 12, когато баща ми почина внезапно. Майка ми се затвори в себе си, а аз трябваше да поема всичко – домакинството, грижата за по-малкия ми брат Петър, училището. Всяка вечер слушах как майка ми плаче тихо в кухнята. Обещах си никога да не позволя на някой да ме види слаба.

Години по-късно, когато вече бях студентка в Софийския университет, работех на две места – през деня сервитьорка в малко кафене на „Графа“, вечер – превеждах документи за една адвокатска кантора. Спях по три часа на нощ. Петър беше при мен – учеше в техникума и разчиташе на мен за всичко. Майка ни беше останала сама в селото и често ми звънеше със сълзи: „Милено, не забравяй откъде си тръгнала.“

Когато получих първата си работа като асистент в голяма фирма, бях готова на всичко. Шефът ми тогава – господин Колев – беше безмилостен. Крещеше по мен пред всички, унижаваше ме за всяка грешка. Но аз стисках зъби и не показвах болка. Научих се да бъда безпощадна – първо към себе си, после към другите.

Сега, когато съм директор и всички се страхуват от мен, често се питам дали не съм загубила нещо по-важно от уважението им. Вечерите са най-тежки. Връщам се у дома и тишината ме поглъща. Петър отдавна живее в чужбина – изпраща ми снимки с децата си от Германия, но рядко говорим истински. Майка ни почина преди две години – сама, в старото ни село.

Понякога се улавям как стоя пред огледалото и си повтарям думите ѝ: „Бъди силна.“ Но вече не знам дали това е сила или просто страх да покажа слабост.

В офиса всички ме гледат като чудовище. Асен веднъж ме попита:
– Госпожо Димитрова, защо никога не се усмихвате?
Погледнах го остро:
– Усмивките са за хората, които могат да си ги позволят.
Той наведе глава и повече не попита.

Имам всичко – апартамент в центъра, кола, уважение… Но нямам приятели. Колегите ме избягват дори по време на обедната почивка. Единствената ми компания е котката ми Сивушка.

Преди няколко месеца срещнах Стефан – новият финансов директор. Той беше различен – спокоен, усмихнат, винаги готов да помогне. Опита се да ме покани на кафе:
– Милена, хайде да излезем след работа? Може би ще ти хареса да поговорим извън офиса.
Почувствах как стената около мен се пропуква за миг.
– Не смесвам личното с работното – отвърнах студено.
Той само кимна и повече не опита.

Вкъщи плаках цяла нощ. Защо не можех да позволя на някого да се доближи? Защо се страхувах толкова много?

Преди седмица получих писмо от Петър:
„Милено, липсваш ми. Децата питат защо леля им никога не идва. Може би е време да спреш да бягаш от миналото.“

Държах писмото с треперещи ръце. Може би беше прав. Може би беше време да сваля желязната фасада.

На следващия ден влязох в офиса и видях Асен да стои сам до прозореца.
– Асене… – започнах тихо.
Той се обърна изненадан.
– Благодаря ти за работата напоследък. Знам, че не е лесно с мен.
Той се усмихна плахо:
– Всички знаем колко сте строга… но и колко справедлива.

За първи път от години почувствах топлина в гърдите си. Може би има надежда за промяна.

Сега стоя тук и пиша тези редове. Питам се: струваше ли си всичко това? Дали успехът е достатъчен, ако няма с кого да го споделиш? Какво бихте направили вие на мое място?