Къща на съвършенството, сърце в хаос: Моят път към себе си

„Пак ли си забравила да оправиш леглото, Елица? Какво ще си помислят хората, ако видят това?“ – гласът на майка ми пронизваше утрото като остър нож. Стоях в коридора, стиснала учебника по математика, и се чудех дали изобщо има смисъл да отговарям. Знаех, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно добро. В нашата къща всичко трябваше да е под конец – от белите завеси до подредените книги в библиотеката. Само аз някак не се вписвах.

Баща ми беше по-тих, но погледът му казваше всичко. Когато се прибираше от работа, очакваше тишина и ред. Ако чуеше смях или музика, просто затваряше вратата на кабинета си и изчезваше зад купчината документи. Майка ми – Мария – беше истинският диригент на нашия малък оркестър на съвършенството. „Елица, не забравяй – хората гледат!“, повтаряше тя всеки път, когато излизах навън.

В училище бях отличничка. Не защото го исках, а защото не можех да си позволя друго. Всяка петица беше драма, всяка четворка – трагедия. „Как може дъщеря ми да има четворка по химия?“, крещеше майка ми една вечер, докато аз се опитвах да скрия сълзите си. „Ти знаеш ли колко се жертвахме за теб?“

С времето започнах да се задушавам. Всяка сутрин ставах с усещането, че нося тежестта на целия свят върху раменете си. Приятелките ми – Яна и Виктория – често ме питаха защо не излизам с тях след училище. „Не мога“, отговарях кратко. „Имам уроци.“ Истината беше, че дори когато имах свободно време, не знаех какво да правя с него. Бях свикнала някой друг да решава вместо мен.

Една вечер, докато майка ми подреждаше масата за вечеря, се осмелих да кажа: „Мамо, мисля да кандидатствам в Художествената академия.“ Тя спря за миг, обърна се рязко и ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.

– Какво? Художествена академия? Елица, ти си умна! Защо ще си губиш времето с глупости? Ще станеш лекар или адвокат – както баща ти и аз сме планирали.

– Но аз не искам това… – прошепнах почти нечуваемо.

– Не ме интересува какво искаш! – гласът ѝ трепереше от гняв. – Ние знаем кое е най-добро за теб.

Тази нощ не можах да заспя. Слушах как часовникът тиктака в тъмното и се чудех дали някога ще мога да бъда себе си. На следващия ден Яна ме дръпна настрана в междучасието.

– Ели, какво става с теб? Изглеждаш ужасно…

– Просто… вкъщи е напрегнато. Не мога повече.

– Защо не дойдеш с нас тази вечер? Ще отидем на концерта в читалището.

Поколебах се. Ако майка ми разбере… Но нещо в мен се пречупи. Исках поне веднъж да направя нещо само за себе си.

Тази вечер беше първата ми истинска глътка въздух от години. Смяхме се, пяхме, танцувахме до късно. За първи път почувствах какво е да бъдеш свободен. Когато се прибрах вкъщи след полунощ, майка ми ме чакаше на прага.

– Къде беше? Знаеш ли колко е часът?!

– Бях с приятели… Просто исках малко свобода.

– Свобода? Това ли наричаш свобода – да се скиташ като безделница? Докато живееш под този покрив, ще правиш това, което ти казвам!

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път не се опитах да ги скрия.

– Мамо… Аз не съм теб! Не искам да живея твоя живот!

Тя замръзна за миг. После просто затвори вратата на стаята си и ме остави сама в тъмния коридор.

След тази нощ нещата се промениха. Започнах да рисувам тайно в мазето. Яна и Виктория ми носеха платна и бои. Всяка картина беше вик за помощ, опит да изразя всичко онова, което не можех да кажа на глас.

Майка ми усещаше промяната. Ставаше все по-строга, а баща ми още по-отдалечен. Веднъж я чух да говори по телефона с леля Даниела:

– Не знам какво стана с Елица… Сякаш вече не е моята дъщеря.

А аз се чудех: а някога била ли съм?

Дойде време за кандидатстване в университет. Майка ми настояваше да подам документи за медицина. Аз тайно подготвях портфолиото си за Художествената академия. В деня на изпита ѝ казах истината.

– Мамо, няма да стана лекар. Ще опитам за академията.

Тя избухна:

– Предателство! След всичко, което направихме за теб!

Баща ми само въздъхна тежко и излезе от стаята.

В онзи момент разбрах – ако не рискувам сега, никога няма да бъда щастлива. Изпитът мина като в сън. Когато получих писмото за приемане, плаках цяла нощ – този път от радост.

Майка ми не говори с мен месеци наред. Беше тежко – чувствах се виновна и свободна едновременно. С времето започнахме бавно да разговаряме отново. Тя никога не прие напълно избора ми, но вече поне ме слушаше.

Днес рисувам всеки ден и участвам в изложби. Понякога още чувам гласа ѝ в главата си: „Хората гледат!“ Но вече знам – важно е какво виждам аз, когато се погледна в огледалото.

Питам се: Колко от нас живеят чужд живот само заради очакванията на другите? А кога идва моментът да изберем себе си?