Непредвидените последици от жертвата на една майка

„Какво ще правиш сега, Зоя?“ – гласът на майка ми звучи в главата ми, докато седя на кухненската маса, обгърната от тишината на празната къща. Калина е на училище, а аз съм сама с мислите си. Вече минаха осем години, откакто напуснах работата си като счетоводителка, за да бъда до дъщеря си в най-важните й години. Но сега, когато тя е в осми клас и все по-независима, се чувствам изгубена.

Спомням си как взех това решение. Беше студен януарски ден, когато Калина за първи път прекрачи прага на училището. Тогава си казах, че ще бъда до нея във всеки момент – ще й помагам с домашните, ще я водя на уроци по пиано и ще присъствам на всяко нейно представление. И го направих. Но сега, когато тя вече не се нуждае толкова от мен, се чудя дали не съм загубила себе си в процеса.

Седя и разглеждам обявите за работа в интернет. Всяка позиция изисква опит и умения, които вече не притежавам. Чувствам се като чужденец в собствената си професия. „Какво ще правиш сега, Зоя?“ – отново чувам гласа на майка ми.

Вечерта, когато Калина се прибира вкъщи, я посрещам с усмивка. „Как мина денят ти?“ – питам я, опитвайки се да скрия тревогата си. „Добре беше, мамо. Имаме нов проект по история и трябва да направим презентация за Възраждането,“ отговаря тя с ентусиазъм.

Докато вечеряме, Калина забелязва моята замисленост. „Мамо, добре ли си?“ – пита тя с грижа в гласа си. „Да, всичко е наред,“ отговарям автоматично. Но истината е, че не е наред.

След вечерята решавам да поговоря с нея откровено. „Калина, искам да ти кажа нещо,“ започвам аз. „Знаеш ли защо напуснах работата си?“ Тя кимва. „За да бъдеш до мен,“ казва тя тихо.

„Да, точно така. Но сега се опитвам да намеря нова работа и ми е трудно,“ признавам аз. „Чувствам се сякаш съм загубила част от себе си през тези години.“ Калина ме гледа със съчувствие и казва: „Мамо, ти винаги ще бъдеш най-добрата майка за мен. И знам, че ще намериш начин да се справиш.“

Тези думи ме трогват дълбоко. Разбирам, че трябва да намеря начин да възвърна увереността си и да продължа напред. Решавам да се запиша на курс по актуализация на уменията ми в счетоводството и да потърся помощ от приятели и бивши колеги.

С времето започвам да усещам как увереността ми се връща. Започвам да получавам покани за интервюта и дори успявам да намеря работа в малка фирма близо до дома ни. Вече не се чувствам изгубена.

Но въпросът остава: дали жертвата ми беше правилна? Дали трябваше да оставя кариерата си заради семейството? Или можех да намеря баланс между двете? Това са въпроси, които продължават да ме преследват.

И все пак, когато виждам усмивката на Калина и знам колко много значи за нея моето присъствие през тези години, разбирам, че може би съм направила правилния избор. Но какво мислите вие? Дали жертвите на една майка винаги са оправдани?