Мамо, защо не нахрани децата? – Истината, която разкъса нашето семейство

– Мамо, защо не нахрани децата? – Гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. Стоях на прага на кухнята в панелката ни в Люлин, а майка ми – строгата, винаги подредена баба Мария – седеше на масата и белеше картофи, сякаш нищо не се беше случило.

– Не ми викай тука, Ива! – отвърна тя рязко, без да ме погледне. – Не съм длъжна да ти давам отчет за всичко.

Погледнах към децата – малката Деси и по-големия Сашко. Седяха мълчаливо пред телевизора, с празни чинии пред себе си. Стомасите им къркореха, а очите им бяха пълни с тиха тъга. Сърцето ми се сви. Всяка седмица работех по 12 часа в шивашкия цех, за да мога да им осигуря всичко. Изпращах пари на мама всеки месец, вярвайки, че тя ще се грижи за тях, докато аз се боря за по-добър живот за всички ни.

– Мамо, изпращам ти пари! Защо децата са гладни? – Гласът ми вече беше почти писък.

Тя остави картофите и ме изгледа с онзи нейн поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Пари… Пари… Все едно парите решават всичко! Знаеш ли колко е трудно да гледаш две деца сама? Ти си тръгнала да работиш, а аз тук се скъсвам! – гласът ѝ беше остър като нож.

– Но те са гладни! – прошепнах. – Деси ми каза, че вчера са яли само филия с маргарин…

Майка ми замълча. За миг видях как по лицето ѝ пробяга сянка на вина, но после отново стана твърда.

– Не преувеличавай! И аз съм била гладна като малка. Нищо няма да им стане!

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Спомних си как като дете често заспивах гладна, защото баща ми харчеше парите за ракия, а мама казваше: „Търпи, Иве, ще мине.“ Обещах си никога да не позволя това на моите деца. А сега… Сега историята се повтаряше.

Вечерта седнах до леглото на Деси и я попитах:

– Мило, какво ядохте днес?

Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

– Баба каза да не ти казвам… Но много съм гладна, мамо.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах я силно и обещах, че повече няма да бъде така.

На следващия ден взех отпуск от работа и отидох при социалните. Разказах им всичко – за парите, които изпращам, за глада на децата, за майка ми. Социалната работничка ме погледна със съчувствие:

– Госпожо Николова, това е често срещан проблем. Много баби не могат да се справят или просто не искат. Помислете дали не е време да потърсите друга помощ.

Излязох от сградата със свито сърце. Как щях да кажа на мама? Как щях да ѝ отнема децата? Но нямаше друг избор.

Вечерта седнахме тримата на масата. Децата ядяха топла супа – първата истинска храна от дни. Майка ми стоеше в другата стая и слушаше радиото силно, сякаш искаше да заглуши гласа на вината.

– Мамо – започнах тихо след вечеря. – Говорих със социалните. Ще намеря жена да помага с децата. Не мога повече така.

Тя избухна:

– Ти ли ще ме учиш как се гледат деца? Аз те отгледах сама! Ти си неблагодарна!

– Не става въпрос за мен! Става въпрос за Деси и Сашко! Те са гладни!

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Майка ми не говореше с мен. Децата усещаха напрежението и често плачеха нощем. Аз се чувствах разкъсана между вината към майка ми и болката за децата си.

Един ден получих писмо от майка ми. Беше кратко:

„Иве,
Не съм лош човек. Просто съм уморена. Прости ми.“

Сълзите ми потекоха отново. Разбрах – тя беше човек със своите слабости и страхове. Но аз трябваше да избера децата си.

Днес живеем сами в малкия апартамент под наем в Надежда. Трудно е – парите не стигат, работя на две места, но всяка вечер виждам усмивките на Деси и Сашко и знам, че съм направила правилния избор.

Понякога се питам: Можеше ли да постъпя по друг начин? Ще простя ли някога напълно на майка си? А тя – ще прости ли на мен? Какво бихте направили вие на мое място?