Ако неговата майка е толкова богата, нека пък тя да плаща издръжката.

— Абе, Радо, колко пъти ти казвам, не можеш да вечеряш само шоколад. — Гледах го остро, сякаш строгият поглед можеше да удави гладната му физиономия. В малката ни кухня в Кършияка ухаеше на запечени картофи, но не беше това, за което Радо мечтаеше. Засили се да се моли да му купя вафли, аз стисках портмонето. Нареждах картофите, гледах дантелата на огъня и се чудех дали тази седмица ще смогна и с тока, и с храната.

„Виж я таз“, прошепна ми Мария малко по-късно, близо до готовите салати в „Кауфланд“, където броях стотинките за млекце и филийка салам. Посочи ме към висока жена с перфектно издухана коса — Цветелина, майката на Валентин. Същият Валентин, който преди две години ми обещаваше любов, грижа и дом. Сега трудно плащаше символична издръжка, ама майка му… майка му не броеше стотинки. В ръцете ѝ изникваха скъпи мерло, чоризо и лешникови кремове — продукти, за които Радо само слушаше в училище. „Много е лесно, когато имаш от кого да вземеш…“ — изсъска Мария.

— Ами ако наистина тя плаща? — прошепна. — Ако е толкова богата, нека тя да плати издръжката вместо него. Защо ти трябва да теглиш всичко?

Стъпките ми натежаха. Вътре в мен нахлу чувство на безизходица, смесено с гняв. Последните два месеца Валентин изпрати в общо 112 лева, а Радо има бележник, който чака подписки, лекарства, абонамент за автобус и какво ли не. Всичко е върху мен. Телефонът ми звънна — от мандрата ме търсеха за неплатена сметка.

Мария клатеше глава, гледаше ме със съжаление, но и с онази нейна откровеност, която понякога ме пристяга като обръч. Минаваше оная жена, майката на Валентин, покрай мен — не ме погледна в очите, сякаш невидима стена стоеше помежду ни. Знаех какъв е срамът, когато детето пита: „Мамо, защо татко не идва, а баба винаги има пари?“

— Пиши ѝ. Нека ѝ кажа, че ако те не могат да мислят за детето, може някой съдия да им отвори очите! — настоя Мария. В главата ми клокочеше — бях гледала дела за издръжка във „ВИП Брадър“ и бях чела коментари, но това бях аз и моето дете. Аз не исках война. Не исках Радо да страда още повече от чужди решения и съдебни битки.

Но всяко пазаруване, всяко отброяване на пари за дарителска кутия в училище, всеки отказ за марково яке ме караха да се питам: „Докога ще се мълчи?“

Вечерта, когато Радо заспа с гладен поглед, скрих лицето си в ръцете, дланите горяха от отчаяние. Спомнях си първия път, когато чу Валентин да казва: „Това дете ще ми съсипе живота“. Сякаш чуя гласа му и днес…

На другия ден Радо се върна от училище със скъсана раница. Бях пестила месец, за да му купя нещо прилично, но сега… Мария, която беше дошла за кафе, ме гледаше със снизходителност.

— Ти все се жертваш, Веси. Дай им да разберат, че не си сама! Тая Цветелина само се перчи с последния айфон пред блока, ама за внука си едно левче не мисли!

В душата ми бушуваше буря, не знаех — справедливо ли е да искам пари от бабата на Радо? Как ще изглеждам пред другите, като тая, дето рови за помощи? Според закона никой никого не може да задължи, но реалността ни биеше през лицето — моят син имаше дядо с джип, баба с мезета и скъпи почивки, а междувременно броях стотинки, за да си купя хляб.

Една вечер късно седях на масата — телевизорът гърмеше с поредната новина за политици, дето си купуват часовници за по две заплати на учител. Хванах телефона, написах бързо съобщение до майката на Валентин: „Цветелина, нуждаем се от помощ. Радо не иска да ходи на училище, защото се срамува, че нямаме нова раница.“ Прехапах устни, натиснах „Изпрати“ и се свих от срам.

Отговорът дойде след два дни: „Веси, на нас също ни е трудно напоследък. Не можем.“ Усетих как целият свят рухна над мен. За тях „трудно“ означаваше да намалят скъпите лакомства и уикендите до Гърция, а за нас — да броим всеки лев.

Мария клатеше глава, седнала отсреща, и изтъкна отново:

— Ако не настояваш за правата си, детето ти ще се учи на същото примирение. Помисли. А ти, Радо, заслужаваш повече!

Упоритата ми гордост се блъскаше в реалността. Реших да говоря с Валентин. Събрах кураж, изчаках го пред блока му, където слънцето почти залязваше. Той излезе, новите му маратонки искряха.

— Валентине — спрях го рязко. — Радо има нужда от повече… Не много. Малко. Една нова раница. Ти си негов баща, не можеш ли… Само един път! — В гласа ми трепереше обида, болка, отчаяние.

Погледна ме с равнодушие:

— Ти правиш така, че той да се чувства беден. Аз му давам обич. Ти само искаш пари…

— Не, аз моля за справедливост! — Гласът ми се вдигна неочаквано. Сълзи напираха. — Когато майка ти обикаля магазините и купува червен хайвер, нашето дете не иска повече от нова раница!

Валентин ме отряза. Изчезна в асансьора и след този ден изчезна напълно от живота на Ради.

Още дни наред мислех дали да не подам жалба за увеличение на издръжката — знаех, че нищо няма да дойде оттам. Приятелките ми се караха, майка ми ме гледаше с болка. „Животът не е честен, Веселина — казваше — но децата не са виновни.“ Работих допълнително, продавах втора ръка дрехи, взимах бригади през уикенда. Уморена, изтощена, се чудех има ли начин тези, които имат възможност, някога да си дадат сметка какво значи да чакаш с надежда 100 лева, а после да ти кажат „Не можем.“

Днес Радо спи спокойно до мен. Все още не сме похапнали шоколада, но има хляб и мляко. Питам се — докога ще се чувствам виновна, че искам помощ за детето си? Докога богатите ще се правят, че бедните не съществуват? Можеш ли да поискаш справедливост, без да те отблъснат като просяк? Как бихте постъпили вие на мое място, когато обичта сама не може да нахрани детето ти?