„Мамо, за Коледа няма да се прибера“

„Мамо, не ме чакай за Коледа.“

Това го каза Иво така, все едно ми казва „няма хляб, вземи от магазина“. Стоях в кухнята, с тенджерата на котлона, бобът уж къкреше, и ми стана едно такова… не знам. Сякаш някой ми дръпна кабела.

„Как така няма да те чакам?“, питам аз, и то на по-висок тон, отколкото исках. „Нали каза, че ще си пуснеш отпуска. Нали щяхме да се съберем.“

„Не мога, мамо. Работа. И… няма как.“

„Работа, работа… То все работа!“ Вече се разтреперах. „Поне кажи истината. Не ти се идва, нали? Само да не те притеснявам.“

Чух как си пое въздух.

„Не е това. Просто… не мога.“

И ми затвори. Ей така. И аз останах да гледам плота, все едно той ми е виновен.

Живея сама в Люлин, двустаен панелен, девети етаж, асансьорът като реши. Не е Чикаго, ама понякога се чувствам все едно съм на друг континент от собствените си деца. Три са: Иво е на 34, Деси на 31, Митко на 26. Аз съм Линда — да, странно име за квартала, ама баща ми беше моряк и майка ми така си беше харесала.

Не съм от ония майки дето са били „само вкъщи“. Работила съм по магазини, после в една фирма за почистване, после в кухня в училище. На смени, на минимална, понякога без договор — като много хора. Децата ги гледах… как да кажа, между автобуса, сметките и болницата.

След Иво ми се обади Деси. Даже не се бях успокоила.

„Мамо, слушай… ние с Тошко ще ходим при неговите за празниците.“

„Пак ли?“, изтървах се. „Миналата година пак беше там. Нали щяхме тази година у нас.“

„Мамо, не почвай. При тях е по-лесно, има място, има кола… И малката…“

„Да, малката. Все малката. Аз какво — чужда ли съм?“

„Не си чужда, ама ти постоянно си недоволна. Като дойдем, намираш за какво да се хванеш. За чорапите, за играчките, за това че Тошко не ти казал „добър ден“ както трябва…“

„Тошко не ми казва нищо, Деси. Стои и ме гледа все едно съм му длъжна.“

„Мамо, стига. И без това сме затънали. Той работи по обекти, аз съм в майчинство…“

„Като сте затънали, елате тук, поне да не харчите по пътища.“

„Не е само до парите. Просто… така сме решили.“

И тя затвори по-меко, ама пак ме остави сама.

Митко? Той отдавна е „на свободна практика“. Такъв термин. Реално — ту има работа, ту няма. Живее под наем в „Овча купел“ с още двама съквартиранти. Писах му: „Ще се прибереш ли?“ Той ми прати гласово: „Мамо, ще видим. Зависи дали ще имам пари.“ И едно „сърце“ накрая. Сърце… хубаво.

Седнах на дивана и гледах елхата, която още не бях сложила. Миналата година я сложих сама, после я прибрах сама. Съседката отдолу, леля Ваня, ми вика: „Линче, ела на баница у нас.“ Аз от гордост ли, от инат ли — отказах. „Ще дойдат децата“, казах. И те дойдоха… за два часа на 26-ти, набързо, с торбички от мола.

Този път ми кипна. Обадих се пак на Иво.

„Кажи ми какво става. Аз ли съм някакъв страшилище?“, почнах директно.

„Мамо, не…“

„Тогава какво?“, не го оставих. „Защо всички се изнизват? Ти ми обеща! Аз вече взех прасета…“

„Какви прасета?“, изсмя се нервно.

„Е, не прасе, ама месо, колбаси… пълня фризера като луда! За кого?“

Замълча. И тогава каза:

„Мамо, ще ти кажа нещо, ама… недей да се правиш на жертва веднага.“

„Кажи.“

„Ти… ти спря ли да плащаш кредита?“

Сякаш някой ме шамароса.

„Какъв кредит?“

„На твое име. От… преди две години. 12 хиляди. Има писма на адреса ми, защото навремето си дала моя адрес за кореспонденция. Обаждат ми се колектори.“

Кръвта ми се качи в ушите.

„Иво, ти какво говориш? Аз нямам кредит.“

„Мамо, има. И е просрочен. И да знаеш — ако стане съд, ще ме търсят и мен. Аз съм ти син, не съм ти адвокат.“

„Кой ти се обажда?“

„Някаква фирма. Пратиха ми имейл, имам и SMS-и. Деси също е получавала — ти си дала и нейния телефон навремето, явно.“

И тогава ми светна. Не че ми стана по-хубаво, ама ми светна.

Преди две години… тогава бях с Валентин. Не ми се говори много за него. Беше „свестен“, поне така изглеждаше. Работеше като шофьор, говореше сладко, носеше портокали и кафе, „Линда, ти си жена с душа“ — такива глупости. И в един момент дойде: „Линче, удариха ме с една глоба, ако не платя, ще ми вземат книжката, а аз без книжка съм нищо…“

Аз тогава бях на 52, самотна, глупава и ми се искаше някой да ме държи за ръката.

„Само на твое име може“, каза. „Аз сега съм с лоша история, ама ще ти давам всеки месец.“

И аз… да. Взех. На мое име. Със заплатата от училищната кухня — как са ми го дали, не знам, ама дадоха. Валентин два месеца „даваше“, после изчезна. Блокира ме. После разбрах, че бил при друга, май даже в Пловдив.

И аз не казах на децата. Не казах, защото… как да кажа? Срам. И защото си мислех, че ще се оправя. Взех от едно, върнах на друго, после се разболях — кръвно, паник атаки, ходене по поликлиника, лекарства. Започнах да закъснявам с вноските. После спрях. И се правех, че няма нищо.

Иво продължаваше да говори, а аз вече се потях.

„Заради това не идвам, мамо. Не мога да седя на масата и ти да ми говориш за „семейство“, като ти криеш такива неща. И после да ни излезе на нас.“

„Ама то не е на вас!“, извиках. „На мое име е!“

„Мамо, ти нормална ли си? Ако ти запорират пенсията утре, кой ще ти носи торбите? Кой ще плаща тока? Аз!“

Мълчах. Не защото се съгласявах, а защото… ами защото имаше право, и това ме побъркваше.

„Защо не ми каза?“, попита той по-тихо.

„Щото щяхте да ме разкъсате“, изтърсих.

„А сега какво е?“, каза.

След това ми звънна Деси — явно и тя беше разбрала.

„Мамо, ти сериозна ли си?“, крещеше. „Ти заради някакъв мъж ли ни го причиняваш? Ние сега за апартамента мислим, за детето, за всичко…“

„Не ви го причинявам нарочно!“, викам и аз. „Аз ви гледах! Аз ви храних!“

„Да, и сега пак трябва да те спасяваме, така ли?“, каза тя, и това „спасяваме“ ме удари най-много.

Тогава излезе още нещо, което не го очаквах.

Митко, дето уж все „няма пари“, ми писа: „Мамо, няма да дойда, ако пак почнеш да ми говориш за наследство.“

Аз му звъннах веднага.

„Какво наследство, бе, Митко? Аз такова не съм отваряла!“

Той се изсмя кисело.

„Айде бе. Миналия месец като се видяхме, ти не ми ли каза: „Един ден тоя апартамент ще е ваш, ама да знаете кой ви е майка.“ Това не е ли разговор за наследство?“

„Аз го казах ей така…“, оправдавах се, ама не звучеше добре.

„Ей така, ама после Деси почна да ми намеква, че ти щяла да останеш да живееш при тях, ако се влошиш, и апартаментът „по-логично“ да отиде при нея, щото има дете“, изсъска той. „Иво пък вика: „Да не стане някой запор, да се продаде, да останем с празни ръце.“ И аз накрая изглеждам най-лошия, щото не ми се прави на светец.“

Това ме накара да седна. Значи не е само „не идват, щото съм им досадна“. Те си имат и техните страхове. И планове. И сметки.

На следващия ден отидох до една банка в „Западен парк“ да питам какво става и какво мога да направя. Жената ми говореше с едни термини, аз само кимах. Излязох и ми се ревеше, ама на спирката имаше хора и се сдържах.

Вечерта пак звъннах на Иво.

„Добре“, казах. „Има кредит. Аз го взех. Не съм ви казала. Да, сгафих.“

Той мълча.

„Ама не съм го взела, за да ви открадна нещо или да ви натрия носа“, продължих. „Взех го, щото бях сама и бях глупава. И после се уплаших. И после… се правех, че ще се оправи. Не се оправи.“

„Колко дължиш?“, попита той.

Казах му сумата. Той изсумтя.

„И какво правим?“, каза.

„Не знам“, признах. „Мога да пусна разсрочване. Мога да продам колата — тя и без това е стара. Мога… не знам. Само не ми казвайте „ние няма да дойдем“, сякаш съм някакъв измамник.“

„Мамо, ние също не сме цвете“, каза той. „Аз се ядосах, щото си помислих, че пак ще ни излъжеш. А аз… аз имам кредит за жилище, мамо. Не съм ти казвал. И ми е страх.“

Това беше вторият шамар. Иво, дето все го играе „оправен“, и той се тресе.

После Деси се включи на високоговорител. Оказа се, че говорили тримата.

„Мамо“, каза тя по-тихо, „не е само кредитът. Ти като звъннеш, винаги е или да се оплачеш, или да ни подхванеш. И аз… аз понякога просто нямам сили. И после се чувствам виновна.“

„Аз пък“, каза Митко, „се правя на беден, щото ако разберат, че имам спестени пари, ще ме натиснете да ги давам. А аз искам да си тръгна от тия съквартиранти най-после. Не ми е кеф да живея така.“

И стана едно такова… ние си говорим, ама все едно се караме и се разбираме едновременно. Накрая Иво каза:

„Ще дойдем на 27-ми. Не за празника, а да седнем и да говорим как да го оправим. Но ти обещай, че няма повече тайни.“

„Обещавам“, казах, и не знам дали мога да го обещая, ама го казах.

Коледа мина без тях. На 24-ти си направих салата, пуснах телевизора да бръмчи, даже не гледах. Леля Ваня пак звънна да ме вика, този път отидох за половин час. Донесоха ми парче баница и ми казаха „айде, здраве“. Прибрах се и си легнах рано.

На 27-ми дойдоха. Не беше като по филмите — няма прегръдки, няма „мамо, липсваше ни“. Седнахме на масата и извадих папките, дето ги бях събрала. Те извадиха техните страхове. Аз извадих срама си. И пак се скарахме два пъти, и пак се помирихме накрая, ама някак на изтощение.

Сега, няколко дни по-късно, апартаментът пак е тих. Само че вече знам защо ми е тихо. Не е само защото „децата са неблагодарни“, както ми идва да кажа понякога. И не е само защото аз съм „жертва“. Има и моя вина, има и тяхна вина, има и животът, дето ни натиска.

И все пак… стоя си вечер, гледам телефона и се чудя: ако пак има празник, пак ли ще се стигне дотук? Аз ли трябва да преглътна и да не им тежа, или те трябва да спрат да бягат при първия проблем — и вие какво бихте направили на мое място?