Искаха да продадем апартамента на баба, а аз разбрах твърде късно какво всъщност пазехме

„Подписваш ли, или пак ще правим циркове?“ Това ми го каза брат ми Мартин още на площадката пред апартамента в „Люлин“. Не „здрасти“, не „как си“. Само това. В едната ръка държеше папка от агенцията, в другата ключовете на баба. И аз направо настръхнах.

Казах му: „Няма да подпиша. Не искам да продаваме.“

Той изсумтя. „Милена, стига вече. Празен апартамент, данъци, сметки, теч от горния етаж, входът се разпада. Какво пазиш? Едни шкафове от соц-а?“

Това ме жегна. Защото не бяха едни шкафове. Това беше мястото, където баба ме гледаше лятото, докато нашите бяха на работа. Там миришеше на печени чушки, на „Кремиковци“ сапун, на старо одеяло, на нещо… домашно. След като баба почина миналата есен, това ми остана като последно сигурно място. Знам, звучи тъпо, но е така.

Влязохме вътре. Брат ми отвори прозореца в хола и каза: „Идват хора след половин час за оглед. Не ми прави номера.“

„Ти си насрочил оглед без да сме се разбрали?“

„Купувачите чакат. Дават добра цена.“

Направо ми причерня. „Ние сме двама наследници. Не можеш така.“

Тогава от кухнята излезе майка ми. Не знаех, че е там. Седеше на стола на баба, с палтото още. И това още повече ме ядоса, че пак нещо са говорили без мен.

„Миме“, каза тя тихо, „чуй го поне.“

Само като ми каза „Миме“, както ми казваше като дете, и ми стана още по-лошо. Защото усетих, че са ме обработвали.

„Какво да му чуя? Че бърза да вземе парите ли?“

Мартин тресна папката на масата. „Да, бързам! Искаш ли да ти кажа защо? Защото дължа 18 хиляди. Защото ако не ги върна до два месеца, ще ми запорират сметката. Това искаш ли да чуеш?“

Замълчах. Знаех, че има някакви кредити, ама не и това.

Казах: „И защо не каза по-рано?“

„Защото всеки път като стане дума за апартамента, ти почваш с ‘това е домът на баба, това е историята ни’. Историята ни няма да ми плати дълговете.“

Тук вече майка ми се намеси. „Не са само неговите дългове.“

Погледнах я. „Какво значи това?“

Тя не ме гледаше в очите. Само въртеше една салфетка в ръцете си. „Миналата година, преди баба ти да легне, аз изтеглих бърз кредит.“

„Ти?! За какво?“

„За болногледачка, лекарства, памперси, изследвания… Ти беше в Пловдив, при детето, с твоята работа, аз не исках да те товаря.“

Аз направо се засрамих и в същото време се ядосах. „Как да не ме товариш, бе мамо? Това е моя баба също.“

Тя вдигна рамене. „Като идваше събота и неделя, баба ти се стягаше, усмихваше се. Не исках да виждаш най-лошото. Глупаво е, знам.“

Изведнъж целият ми гняв към Мартин леко се размести, ама не изчезна. Защото пак имах чувството, че са ме изключили.

Казах: „Добре, и затова ще продадем всичко? Така ли?“

Мартин отвори един шкаф и извади плик. „Има и още нещо.“

Беше тетрадка на баба. С нейния почерк. Аз веднага посегнах, но той я дръпна.

„Чети на глас“, каза майка ми.

Вътре имаше записки, сметки, кой какво е купил, какви пенсии са влизали. И между тях – едно изречение: „Ако стане нещо с мен, апартаментът да не стои заключен като гробница. Или да живее някое от децата, или да се продаде, за да не се карат.“

Стоях и гледах като ударена. Това не беше завещание, ясно, но беше баба. Нейният глас направо го чух.

И въпреки това казах: „Може да е писано под натиск. Не знам.“

Да, знам как звучи. Ама в онзи момент просто не исках да пусна.

Мартин се изсмя горчиво. „Под натиск? От кого? От жена на 84, която едва ставаше от леглото? Айде стига.“

Тогава аз казах нещо гадно. „Ти нямаш търпение да осребриш всичко, защото сам се набута.“

Той пребледня. „Сам, да. Сам платих и ремонта на банята тук, когато се наводни. Сам карах баба по Токуда и после по поликлиники. Сам я вдигах нощем, като падна. Ти беше ‘не мога, детето е болно’, ‘не мога, нямам кола’, ‘не мога, имам смяна’.“

И това не беше съвсем честно. Ходила съм. Помагала съм. Но не колкото той. И това много ме удари, защото беше вярно точно толкова, колкото да боли.

После дойде огледът. Млада двойка от „Овча купел“, с бебе. Момичето влезе в детската, където навремето спях аз, и каза: „Тук може да стане много хубаво.“ И аз направо не издържах. Излязох на стълбите и ревнах като глупачка.

След мен дойде майка ми. Седна до мен на стъпалото и каза: „Знам, че за теб това е последното място, където още сме семейство. Ама истината е, че отдавна не сме онова семейство. Само апартаментът го играе декор.“

Това ме ужили най-много. Защото май беше така.

Обаче после излезе и друго. Купувачите бяха предложили по-ниска цена, а Мартин беше казал на агентката да ми каже по-висока, за да натисне да се съглася. Като го разбрах, пак побеснях.

„Значи и лъжеш?“

Той каза: „Да, излъгах. Защото ако чакахме още, щяхме да затънем още повече.“

Майка ми се разплака. „Стига, моля ви. Нито единият е алчен, нито другият е луд по спомени. Просто всички сме закъсали по различен начин.“

Накрая не подписах в онзи ден. След седмица се върнах сама, извадих снимките, сервиза на баба, шевната й кутия, старото радио „ВЕФ“, дето не работи. Седнах на пода в хола и си казах, че ако държа толкова на това място, трябва или аз да го поема, или да спра да преча.

Не можех да го поема. Имам ипотека в Пловдив, дете в трети клас, мъжът ми току-що беше останал без работа. Истината е, че и аз пазех апартамента с чужди пари и чужди усилия.

Подписах. Но още не ми е леко. С Мартин пак си говорим, ама някак на пресекулки. Майка ми вика, че ще мине. Не знам.

Най-много ме мъчи това, че се карахме не толкова за имот, а за едно чувство, че ако той изчезне, значи и това, което сме били, свършва окончателно. А може би то вече беше свършило, и аз просто не исках да го приема.

Вие какво щяхте да направите на мое място — да пазите апартамента на всяка цена или да го продадете, ако това ще спаси живите, макар и да разбие последното общо място на семейството?