Когато баща ми каза да не се връщам повече в Плевен

„Ако ще живееш така, не ми се прибирай повече у дома.“

Това ми го каза баща ми в сряда вечер, прав до мивката, с ръце мокри от чиниите. Майка ми седеше на масата и мачкаше една салфетка. Аз бях дошла от София за два дни, уж да говорим нормално, защото по телефона вече не ставаше. Само че нормално нямаше.

„Как така да не се прибирам? Това ми е домът.“

„Дом е, докато има срам и уважение“, каза той. „Цял Плевен говори.“

Това с „цял Плевен“ направо ме довършва. Все едно всеки в града няма собствен живот, а седи да обсъжда мен. Само че имах чувството, че за нашите това беше по-важно от всичко.

Аз съм на трийсет и две. Работя в счетоводна кантора в София. Не съм на шестнайсет. Но преди месец качих снимка с Деси. Държахме се за ръце. Не съм писала нищо гръмко, нищо. Само една снимка от Витоша. И оттам тръгна.

Леля ми Сийка я видяла, пратила я на майка ми по вайбър. После братовчедка ми звъняла, после съседката на нашите питала майка ми „вярно ли е“. Аз дори не знаех какво значи „вярно ли е“. Че не съм сама ли? Че не лъжа вече ли?

Майка ми първо плака по телефона.

„Защо ни го причиняваш така?“

„Какво ви причинявам, мамо? Аз просто съм с човек.“

„Не е просто човек, Рали.“

Е, да, не беше просто човек. Беше жена. И беше човекът, с когото за пръв път от години се чувствах на място. Без да внимавам как говоря, как седя, какво да не изтърва.

Баща ми тогава не каза нищо. Сега вече каза всичко.

„Ние как ще гледаме хората? Аз в кооперацията как да изляза?“

„Това ли ти е проблемът?“

„Проблемът ми е, че имам дъщеря, която реши, че всичко, което сме я учили, е боклук.“

Тук аз избухнах.

„Учили сте ме да лъжа, това ли? На абитуриентския ми натрапихте онова момче от Долни Дъбник, после години наред ме питахте кога ще има сватба, кога внуци. Аз все отлагах, все мълчах. Това ли е уважението?“

Майка ми тихо каза:

„Мълча, защото те пазехме.“

Това ме спря. Направо ме спря.

„От какво ме пазехте?“

Баща ми обърса ръцете и седна. За пръв път изглеждаше уморен, не ядосан.

„От дядо ти.“

Дядо ми почина преди четири години. Приживе беше от ония хора, дето влизат и всичко притихва. Неговата дума беше закон. И в къщата в село Брестовец, и в апартамента в Плевен, и въобще. Аз като малка много го обичах, щото само на мен носеше локум от пазара. После, като станах на петнайсет-шестнайсет, спрях да му говоря много.

Имаше една случка, за която почти не се сещах. Бях на седемнайсет и той ми намери в стаята едно писмо. Не беше точно любовно, ама беше от едно момиче от класа ми. Бях го скрила в учебника по история. Тогава той така ми се развика, че три дни не излязох от стаята. Помня само „изродщина“ и „няма да ме излагаш“. После майка ми каза, че било за мое добро и да забравя.

Бях забравила. Или си мислех, че съм.

Майка ми тогава в кухнята каза:

„Не само ти. Имахме и друго.“

Оказа се, че леля ми Мария, сестрата на баща ми, преди години е живяла с жена във Варна. Аз я помнех като „лелята, дето все е сама“. Не беше сама. Дядо ми я е изгонил. Буквално. Избрал е да прехвърли нивите и къщата на баща ми, ако прекъснат връзка с нея. И са прекъснали.

Тук вече не знаех на кого да съм по-бясна.

„Вие сте я зарязали? Заради имоти?“

Баща ми удари по масата.

„Не говори, без да знаеш! Бях на двайсет и четири, майка ти беше бременна с брат ти. Живеехме в една стая. Работех в „Мизия“, после ме съкратиха. Баща ми ни държеше за гърлото. Да, взех къщата. Да, замълчах. И цял живот го нося това.“

Майка ми почна да плаче истински тогава, не онова тихото.

„Ти мислиш, че ние сме против теб, защото сме лоши. Ние сме уплашени. Видели сме какво става, като някой тръгне срещу него. И макар че той го няма… хората са същите. Роднините са същите.“

„Не, мамо. Вие сте същите“, казах аз. И веднага съжалих, ама беше късно.

Тогава звънна телефонът на баща ми. Беше брат ми, Ицо. Баща ми пусна на високоговорител, защото ръцете му трепереха.

Ицо директно: „Тате, адвокатката се обади. Леля Мария ще оспорва дарението на къщата.“

Настана такава тишина… Аз направо го усетих как парите влизат в стаята. Не като сума, а като нещо мръсно, старо.

После се оказа и още нещо. Леля Мария не била разбрала за мен от роднините. Деси я била намерила във фейсбук. Аз изобщо не знаех. Писала й е, без да ми каже. Само защото видяла колко зле съм след разговорите с нашите и решила, че може би тази жена ще ме разбере.

Първо се ядосах на Деси.

„Как можа да се бъркаш така?“

Тя каза: „Защото ти се давиш, Рали. И защото твоето семейство не е започнало от теб.“

Леля Мария ми звънна на следващия ден. Гласът й беше спокоен, чак странно.

„Не ти се обаждам за къщата. Макар че и за нея имам право да се боря. Обаждам ти се да не направиш моята грешка.“

„Каква грешка?“

„Да чакаш някой да те избере. Няма да стане. Или поне не навреме.“

Срещнахме се в едно кафене до Градската градина, като бях пак в Плевен за документите на баба ми. Да, стигна се и до това, защото покрай скандала майка ми вдигна кръвно, влязохме в Спешното, после аз останах три дни да я гледам. И ето ти го живота — караме се за това коя съм, а накрая аз й търся лекарствата и споря в аптеката за липсващо направление.

Леля Мария не беше това, което си представях. Не беше озлобена. Което даже ме подразни. Искаше ми се някой да е ясен виновник.

„Ще съдиш ли баща ми?“ я попитах.

Тя разбърка кафето и каза: „Не знам. Не го правя само за пари. Искам веднъж някой да каже на глас какво е станало.“

Това ме удари най-много. Защото и аз май това исках. Не толкова одобрение. А да не ме правят на грешка, за която всички шепнат, но никой не назовава.

Прибрах се у нашите последната вечер преди да тръгна за София. Баща ми пушеше на терасата, макар че майка ми му мрънка за това от години.

„Ще я съди ли?“ ме пита, без здрасти.

„Може би.“

Той кимна, все едно е очаквал.

После каза нещо, което не бях сигурна, че ще чуя от него:

„Не мога да ти обещая, че ще ми мине бързо. Може и да не ми мине. Ама ако ти затворя вратата, ще стана същият като него.“

Не се прегърнахме. Нямаше такъв филм. Само ми подаде буркан с лютеница за София. Типично.

С майка ми е по-трудно. Тя ми звъни, пита ме яла ли съм, но за Деси казва „приятелката ти“ с онзи тон, дето хем знае, хем не иска да знае. Деси пък ми каза, че ако пак позволя всички да я крия, тя няма да остане. И честно, разбирам я. Не мога хем да искам някой да ме обича, хем да го държа в сянка, за да ми е по-удобно.

Само че и нашите не са чудовища. Това също ми е трудно да го преглътна. Те са хора, дето цял живот са се свивали според чуждия поглед и вече не могат да различат кое е тяхно и кое е страх. И аз им се ядосвам, ама и ги виждам.

Сега леля Мария е подала иск. Баща ми не говори с брат си. Майка ми ми праща рецепти по вайбър, все едно това ще оправи нещата. Аз съм с Деси, но вече без да се крия. И съм между всички, честно казано.

Не знам кое е по-голямото предателство — да излъжеш семейството си, за да останеш прието, или да им кажеш истината и да счупиш и малкото спокойствие, което имат. Вие какво бихте направили на мое място?