Когато мъжът ми си тръгна точно когато най-много имах нужда от него, а после се върна все едно нищо не е станало

„Не мога повече. Трябва ми въздух. Не ме търси.“

Това пишеше на листа до захарта. И аз първо реших, че е някаква тъпа шега. После видях, че куфарът на Пламен го няма. Нямаше ги и част от дрехите му, лаптопът, зарядното. Само четката за зъби беше оставил, все едно да ме подиграе.

Синът ни Митко беше в хола и учеше за контролно по човекът и природата. Беше на девет. Излезе и ме пита: „Мамо, тате къде е?“ Аз държа листа в ръка и не можах да кажа нищо свястно. Само: „Излязъл е.“

Ама той не беше излязъл. Беше си тръгнал.

След това три дни му звънях. Ту изключен, ту даваше свободно и не вдигаше. Писах на сестра му в Перник. Тя ми каза: „При мен не е.“ Писах на колегата му от сервиза в Овча купел. Той ми върна: „От вчера не е идвал на работа.“ Тогава вече ми стана лошо. Не в преносен смисъл. Реално ми падна кръвното, съседката леля Невена дойде да вземе Митко, щото аз седях на дивана и треперех.

Пламен не беше идеален, изобщо. Карахме се за пари постоянно. Живеехме в двустаен, на кредит, моята заплата от аптеката стигаше колкото за сметки и храна, неговата беше по-добра, ама все нещо излизаше. Майка му болна, вноска за колата, зъболекар, гуми, тъпотии. Но чак да изчезне така… Не го бях виждала способен на това.

На четвъртия ден се обади. От непознат номер.

„Добре ли е Митко?“

Това ми каза. Не „извинявай“, не „жива ли си“. Направо това.

Аз направо избухнах.

„Ти нормален ли си? Къде си? Знаеш ли какво ми причини? Детето пита за теб, аз звъня по морги и болници!“

Той мълча малко и после: „Не съм по морги. Жив съм.“

„Е, благодаря ти, че уточни!“

„Не мога да се върна още.“

Това ме побърка. Казах му да не смее да се обажда, ако няма да си дойде. Затворих. После, естествено, ревях в банята, без звук, щото Митко беше в другата стая.

Минаха още две седмици. Хората почнаха да говорят. В блока всичко се знае. Една майка пред училището уж между другото ми каза: „Мъжете като хванат друга, така правят.“ Аз тогава се хванах за тая версия, щото поне беше проста. Омразна, ама проста. Даже рових в старите му чатове. Не намерих нищо. Имаше едни разговори с някакъв номер без име, ама кратки. „Добре съм.“ „Не сега.“ „Ще дойда.“ Толкова.

После от банката ми звъннаха за вноската. Бяхме закъснели. Аз нямах откъде. Звъннах му пак от чужд телефон и той вдигна.

„Трябват пари за кредита.“

„Ще преведа.“

„Откъде, като не ходиш на работа?“

„Ще оправя.“

„С какво? От коя жена?“

Той тогава за пръв път се ядоса: „Няма жена, Мария! Стига с тия глупости!“

„Тогава какво има? Наркотици? Дългове? Кажи ми поне какво се случва!“

И той само каза: „Срам ме е.“

Честно, това още повече ме вбеси. Много удобно. Срам го било, а мен не ме ли е срам да обяснявам на детето защо баща му го няма?

След още седмица на вратата позвъни една жена, към петдесет и нещо, с анцуг и папка в ръка. Представи се от Държавната психиатрична болница в Курило. Краката ми омекнаха.

Каза, че Пламен е посочил мен като близък човек, но после не позволявал да ми се обадят. Бил приет след „остър срив“. Аз направо я гледах като ударена. Попитах: „Какъв срив?“ Тя не ми каза всичко, но достатъчно. От месеци имал паник атаки, не спял, отслабнал. Страхувал се, че ще направи нещо на себе си. В деня, в който си е тръгнал, отишъл първо при личната, после го насочили нататък.

Седнах на стълбите пред вратата. Буквално седнах. И първата ми мисъл не беше жал. Беше ярост. Че е бил до мен всяка вечер и не ми е казал. Че ме е оставил да мисля най-лошото. Че пак аз трябва да събирам парчетата.

Отидох при него два дни по-късно. Не исках, ама отидох. Беше смален. Не знам как да го кажа. Все едно някой му е източил въздуха. Гледаше в пода.

„Защо не ми каза?“

Той само сви рамене.

„Защото щеше да кажеш да се стегна. Както винаги.“

Това ме ужили, защото… да, казвала съм му. Когато нощем пушеше на терасата и не спеше, аз съм му казвала: „Всички сме уморени, Пламен, не си само ти.“ Когато забравяше разни неща, виках, че се прави на разсеян. Когато не искаше да идем у свекърва ми, му виках, че се лигави. Не съм го мислила така, просто… нямаше място за сривове. Имахме дете, кредит, сметки.

„И затова си тръгна? Остави ме сама?“

„Ако бях останал, щях да направя нещо лошо.“

„На кого?“

„На себе си.“

Това го каза тихо, без драма. И от това ми стана още по-гадно.

После излезе и друго. Пари от нашата спестовна сметка липсваха не за друга жена, а защото месеци наред е плащал частен психиатър и лекарства, без да ми каже. И на майка си не беше казал. Беше взел и един бърз кредит, за да покрива дупките, щото го беше срам, че „мъж на 40 години не може да издържи“. Като го чух това, ми идеше хем да го прегърна, хем да му ударя шамар.

Като се върна след месец и нещо, Митко първо не искаше да го погледне. После седнаха да редят лего на пода и детето изведнъж каза: „Ти пак ли ще изчезнеш?“ Пламен не можа да отговори веднага. Аз бях в кухнята и стисках чашата толкова силно, че ме заболя ръката.

Сега е вкъщи от три седмици. Пие лекарства, ходи на терапия в поликлиниката, уж се опитва. Аз обаче не мога да спя нормално. Като стане до тоалетна нощем, аз се стряскам и гледам дали си взема телефона, дали се облича, дали пак няма да остави лист на масата. Като закъснее от магазина с 20 минути, вече ми става лошо. И му се карам за дреболии, после мълча, после ме е яд на себе си.

Онзи ден ми каза: „Знам, че се върнах, ама май теб те няма вече.“ И може и да е прав. Не знам. Не искам да разрушавам семейството заради болест, ама и не мога да се правя, че това не ме счупи. Митко уж се радва, а пак спи с лампата в коридора.

Най-лошото е, че ако ме питате дали го обичам — да, обичам го. Ако ме питате дали му вярвам — не знам. А без това как се живее, не съм сигурна.

Та кажете ми вие: ако човекът до вас ви е наранил страшно много, но го е направил, защото и сам е бил на ръба, бихте ли останали и бихте ли опитали пак?