Когато разбрах, че къщата вече не е и моя: как останах без дом и после пак седнахме на една маса

„Ти сериозно ли ми казваш, че къщата вече е на Вики?“

Това го изкрещях в коридора на нотариуса в Пловдив, без изобщо да ми пука кой гледа. Майка ми само сведе очи, а баща ми, както винаги, се направи на твърд.

„Не викай тука“, каза ми. „Не е моментът.“

„Кой момент бе, тате? Кога е моментът? След като умрете ли?“

Сестра ми Виктория стоеше до прозореца и стискаше чантата си. И тя не ме гледаше. Това още повече ме побърка.

Аз съм Марко, на 36, от Пловдив. Не съм някакъв пропаднал, ако това някой си мисли. Работя от години в склад за строителни материали в Индустриалната зона. Не взимам кой знае какво, но си изкарвам хляба. Живеех под наем в „Кючук Париж“, после се върнах при нашите за малко, уж докато се оправя след развода. Това „малко“ стана година и половина. Спях в стаята, дето едно време ми беше детска, а майка ми ми държеше зимнините под леглото. Не е приятно на тая възраст, ама така се случи.

Винаги съм имал чувството, че за нашите Вики е първа. Тя е по-малка от мен с три години. На нея курсове по английски, уроци, после и семестри в ПУ й помагаха. На мен ми казваха: „Ти си мъж, ще се оправиш.“ Аз на 19 почнах работа. После казарма нямаше вече, добре, че поне това. Ама пак си беше все едно аз съм резервният.

И не говоря само за пари. Като Вики се раздели с приятеля си, майка ми три месеца ходи при нея да й готви. Като аз се разведох, баща ми ми каза: „Стига си го мислил, стягай се.“ Е това е.

Та в оня ден бях отишъл с баща ми уж да му помагам за някакви документи. И там, пред нотариуса, разбирам, че преди две седмици са прехвърлили къщата на Вики срещу гледане и издръжка. Семейната къща в „Прослав“, с двора, гаража, лозето отзад, всичко.

„А аз какво?“ питам. „Аз къде съм в цялата работа?“

Майка ми тогава се обади тихо: „Марко, ти от години си несигурен. Днес си тук, утре си другаде. Вики е по-отговорна.“

Направо ми причерня. „Несигурен? Защото нямах късмет ли? Защото се разведох? Защото не мога да си купя апартамент с 1500 лева заплата?“

Виктория най-накрая каза: „Не съм ви карала да го правите така.“

„Ама си подписала, нали?“ й викам.

Тя се разплака. И аз, честно, тогава изобщо не се трогнах. Само си тръгнах и два дни не им вдигах.

После започнаха обажданията. Леля ми Радка, братовчед ми, майка ми, даже съседката баба Невена ме спря пред блока и ми каза: „Не се карайте за имоти, бе, майка ти не е добре.“ Аз въобще не знаех какво значи това „не е добре“, защото вкъщи все нищо не ми се казваше като на човек.

На третия ден отидох. Влязох ядосан, готов пак да се карам. И тогава видях на масата куп изследвания от УМБАЛ „Свети Георги“. Майка ми имала операция преди осем месеца. Не ми бяха казали колко е сериозно. Аз знаех, че има „женски проблеми“, както го наричаха, ама те нарочно го омаловажили. Оказа се, че Вики е обикаляла с нея по прегледи, водила я е на лъчетерапия, взимала е болнични, плащала е лекарства, когато пенсиите не стигат. А аз? Аз тогава карах нощни смени и се занимавах със собствената си каша след развода. И да, не съм питал достатъчно. Това е факт.

„Защо не ми казахте?“ попитах.

Баща ми каза: „Защото все беше ядосан, все зает, все нещо не ти е наред. И майка ти не искаше да ти тежи.“

„А на Вики да тежи може?“

„Не ми е тежала“, каза тя. „Само че да, изморих се. И да, като предложиха да ми прехвърлят къщата, приех. Защото аз реално бях там. Аз ходех. Аз мъкнех. Ти идваше, ядеше и излизаше.“

Това много ме удари, защото… не беше баш лъжа. Обаче и не беше цялата истина.

„Я кажи и другото“, й отвърнах. „Кажи как живееш под наем в „Тракия“ и искаше да се местиш в къщата. Кажи как ти е удобно.“

Тя замълча. После каза: „Да, удобно ми е. И какво? Аз имам две деца. Наемът ни е 900 лева. Мъжът ми остана без работа зимата. Да, мислех си, че поне там ще сме спокойни. Това престъпление ли е?“

И тука вече всичко стана каша. От една страна, аз бях бесен, че ме изключват. От друга, като ги гледах, не можех да се правя, че Вики нищо не е направила. Даже баща ми, дето винаги е корав, една вечер го чух да кашля в банята и после видях, че плаче. Старците просто бяха решили въпроса по най-тъпия възможен начин — тайно и набързо.

После излезе още нещо. Баща ми имал дълг. Преди две години взел бърз кредит, без да каже на никого, за ремонт на покрива и за част от лечението на майка ми. Не им стигнали парите, а него го било срам. Вики разбрала и му помогнала да го покрие. Аз за това също не знаех. И като го чух, направо седнах.

Не че изведнъж всичко ми стана ясно и ги оправдах. Не. Пак ми беше гадно. Пак ми беше като шамар. Защото каквото и да е, аз съм им син. Не може да научавам такива неща в коридор пред нотариус.

Направихме няколко много тежки разговора. С караници, с мълчане, с тряскане на врати. Аз казах направо, че ако къщата остане само на Вики, аз приключвам с тях. Да, грубо е, ама бях стигнал дотам. Тя пък каза, че не е крадла и няма да я изкарат такава, след като е носила всичко на гърба си. Майка ми ревеше. Баща ми викаше, че неблагодарници и двамата.

Накрая нещата тръгнаха в друга посока. Предложих къщата да се продаде, нашите да си запазят право на ползване за определено време, а после сумата да се раздели така, че и Вики да не остане капо за грижите, и аз да не бъда занулен. Честно, не мислех, че ще се съгласят.

Обаче след още седмица разправии се съгласиха. Не лесно. Вики първо отказа. После мъжът й явно й е казал нещо, защото ми звънна и каза: „Не искам децата ми да растат с тая омраза.“ Продадохме къщата тази пролет. Нашите временно се преместиха при леля ми на село до Стамболийски, после си взеха малък двустаен с част от парите и малко кредит. На Вики й остана достатъчно да си покрие заемите и да направи първа вноска за жилище. Аз най-накрая си взех гарсониера в „Смирненски“. Малка е, стара е, банята е за ремонт, ама е моя.

Сега още не сме съвсем добре. На семейни събирания има едно такова… все едно стъпваш по лед. Майка ми ми звъни по-често. С баща ми още се дразним. С Вики ту се оправяме, ту пак се хапем. Понякога си мисля, че бях прав за много неща. Понякога си мисля, че и аз съм изпуснал момента да бъда син, а не само обиден човек.

Не знам. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да настоявате за продажбата, или щяхте да приемете, че този, който е гледал родителите, има повече право?