Когато леля ми и братовчед ми се нанесоха у нас и всичко тръгна надолу

„Ако още веднъж ми влезеш в шкафа, ще ти счупя ръцете, чуваш ли ме?!“ — майка ми крещеше така, че сигурно я чуваше целият вход в „Люлин“.

Петър стоеше до вратата по чорапи, с наведена глава, и въртеше в ръката си едно старо зарядно, все едно не е нищо. А майка ми държеше кутията, където си прибираше дребните пари за сметки, и вътре липсваха 60 лева.

Леля ми Яна веднага скочи:
— Айде стига, ма, Цвети, за 60 лева ли ще правиш цирк? Детето е под стрес.
— Детето е на петнайсет — изсъска майка ми. — И това не му е за първи път.

Аз мълчах. Защото беше права. И защото още откакто се нанесоха, нещата тръгнаха накриво.

Майка ми ги прибра преди три месеца. Леля Яна и Петър дойдоха от Плевен с два сака и една история как хазяинът ги бил изгонил, токът бил спрян, нямали на кого да разчитат. Майка ми е такава — като чуе „нямам къде“, и край. Само дето баба ми още по телефона й каза:
— Недей, Цвети. Яна не ти казва всичко.

Майка ми се ядоса:
— Това ми е сестра, мамо. На улицата ли да я оставя?

Аз също не бях във възторг, честно. Живеем в двустаен — аз, майка ми и малката ми дъщеря Лора. Работя на каса в „Фантастико“, майка ми чисти входове. Нито място имаме, нито нерви. Но като ги видях как стоят с тия сакове пред блока, някак… не можах да кажа „не“.

Първата седмица Яна беше тиха. Миеше чинии, благодареше, даже купи баничка една сутрин. После почна.
— Не съм ти слугиня, Цвети.
— Аз да не съм банкомат? — връщаше майка ми.

Петър още отначало беше особен. Не говоря за това, че е затворен. Ами гледа те в очите и лъже без да му мигне окото.
— Ти взе ли слушалките на Лора?
— Не.
После ги намерихме в раницата му.
— Ами… взех ги само да ги пробвам.

После изчезнаха 20 лева от портмонето ми. После едно парфюмче. После ваучер за храна от якето ми. Все „не той“, все „някой го набеждава“.

Леля Яна го защитаваше до последно.
— Какво сте се хванали за момчето? Той мина много.
— Какво е минал? — питах я аз. — Да не би ние да не минаваме?
— Ти не ми говори така. Ти не знаеш баща му какво ни причини.

Това с баща му го слушахме постоянно, но все на парчета. Че бил агресивен. Че ги тормозел. Че Петър бил травмиран. Добре. Само че после, една вечер, като мислеха, че спя, чух майка ми и Яна в кухнята.

— Кажи й поне на детето истината — каза майка ми.
— Няма.
— Цвети не съм аз, Яна. Аз знам защо те изгониха.
— Не ме изгониха.
— Съседите са подписка събрали заради Петър! Защото краде и чупи! И ти пак го прикриваш.

На сутринта направо я питах:
— Вярно ли е?
Леля ми пребледня и вика:
— Майка ти все мен изкарва виновна.
— Не съм те питала за майка ми. Питах за подписката.
— Имаше проблеми, да.

Ето това ме побъркваше. Никой не казва нищо докрай. Все „имаше проблеми“, „трудно ни беше“, „нямаш представа“. А аз междувременно заключвах стаята си и държах парите в сутиена, представяте ли си.

Най-гадното беше с Лора. Тя е на осем. Един ден плаче в банята.
— Какво има?
— Петър ми каза да не пипам неговите неща, щото щял да ми счупи таблета.
Отидох при него.
— На детето ми няма да говориш така.
— И тя да не ми рови.
— Тя е на осем бе!
— И какво като е на осем?

Тогава за малко да го ударя. Не го ударих. Но майка ми между нас застана и после аз излязох да обикалям пред блока като луда.

Въпреки всичко… имаше моменти, в които се обърквах. Веднъж го видях как седи на терасата и плаче тихо. Не като за показ. Просто си бърше носа с ръкава. Питах го какво има. Той каза:
— Нищо.
После, след малко:
— Ако майка ми пак ме върне при него, аз ще избягам.
— При кого?
— При баща ми.
И млъкна.

Това ме шашна. Ако баща му е такъв звяр, защо ще бяга при него? После си викам — може да говори глупости. Може да ме манипулира. Вече не знаех.

Истината излезе по най-тъпия начин. Съседката от третия, госпожа Недялкова, звъни на вратата червена като домат.
— Вашето момче ми взе портмонето!
Яна веднага:
— Не може да бъде.
— Може! Видях го на камерата пред асансьора!

И наистина. Във входа сложиха камера преди година заради някакви разбити мазета. На записа се вижда как Петър чака тя да остави торбите, портмонето й стърчи от джоба на якето на закачалката до вратата, и той просто го прибира под суичъра. Спокойно. Все едно си е негово.

Майка ми седна на стола и само каза:
— Край.

Яна почна да реве и да вика, че всички са срещу тях, че момчето имало нужда от лекар, а не от изгонване. И тука идва нещото, дето най-много ме разби. Майка ми й каза:
— Дадох ти пари да го заведеш в ДКЦ-то при психиатър. Ти какво направи с тях?
Яна мълча, мълча и после:
— Платих стар заем.
— Какъв заем?
— Към баща му.

Оказа се, че оня не я бил тормозил само. Давал им е пари, плащал е наеми, покривал е дългове, когато Яна е теглила бързи кредити. После, да, ставал е гаден, натяквал е, заплашвал е, че ще вземе детето. Тоест не е невинен, изобщо. Ама и тя не е била само жертва, както го разказваше. И най-лошото — знаела е, че Петър има проблеми, знаела е, че краде, и пак не е търсила помощ, защото я е било срам и защото не е имала пари. И защото, честно, май й е било по-лесно да казва „светът ни е виновен“.

Петър върна портмонето, вътре липсваха 50 лева. Каза, че ги дал за някаква игра в интернет и цигари на едни момчета. Госпожа Недялкова щеше да вика полиция, ама майка ми й се моли на стълбището. Аз не знам дали правилно постъпи. Може би трябваше да го оставим да си понесе последствията.

Същата вечер Яна събра багажа.
— Къде ще ходите? — попитах.
— При една приятелка в „Надежда“.
Майка ми само каза:
— Ако наистина го обичаш, този път го заведи на лекар.
Яна отвърна:
— Лесно ти е на тебе да говориш.
— Не, не ми е лесно. Просто ми писна.

Петър на тръгване погледна Лора и каза тихо:
— Извинявай.
После на мен:
— Аз не исках да стане така.
И, странното е, че му повярвах. Поне за това.

Оттогава минаха две седмици. У нас е по-тихо, ама не е спокойно. Майка ми се обвинява, че ги е изгонила. После пък казва, че е трябвало по-рано. Аз се ядосвам на Яна, ама и не мога съвсем да я отпиша. Като си помисля как е затънала, как е крила, как се е срамувала… не знам. Но пък моето дете ли да плаща цената?

Сега това ми се върти в главата — докъде помагаш на роднина и от кой момент вече предаваш собственото си семейство? Вие какво щяхте да направите на наше място?