Апартаментът на леля Снежа

„Кажи ми в очите, Мария — ти ли ще вземеш апартамента?“

Това ми го изсъска Деси на площадката пред вратата на леля Снежа, докато вътре още миришеше на лекарства и белина. Бяха минали точно девет дни от погребението. Аз държах една торба с чинии, тя стоеше с кръстосани ръце и направо трепереше.

„Не го вземам аз, така го е оставила леля ти… леля ни“, казах и още докато го казвах, ми прозвуча гадно.

„Леля ни, да. Само че аз съм й кръв, ти си дъщеря на мъжа й от първия брак. Да не се правим.“

Това ме удари. Щото е вярно и не е вярно. Аз от 11-годишна ходя при тая жена, тя ме гледаше, когато нашите се разведоха, тя ме взе при нея една цяла година, докато майка ми беше в Испания. Не съм й кръв, ама не съм и никоя.

„Деси, стига. Не съм я карала насила да ходи при нотариус.“

„Естествено. Ти само беше там всеки ден. Само ти й носеше хляб. Само ти й плащаше тока… с нейните пари сигурно.“

Тогава много се ядосах. „С мои пари съм плащала! И памперси съм купувала, и лекарства, и съм я влачила по Пирогов в три през нощта, докато ти беше в Пловдив и нямаше време.“

Тя се изсмя някак сухо. „А, значи си ги избиваш с апартамент в Красно село? Браво.“

И тръшна вратата.

Цялата работа е такава каша, че и аз вече не знам кой е прав. Леля Снежа не беше богата. Двустаен, старо ЕПК, до пазара. Но в София и това е всичко. Аз съм под наем в „Люлин“ с мъжа ми и детето, и като разбрахме, че тя ми го е завещала, първата ми мисъл не беше „ура“, а „Деси ще ме намрази“. Втората беше „добре, че поне ще излезем от тоя наем“.

Леля Снежа боледуваше от две години. Диабет, крака, после падане в банята. В началото Деси идваше. Даже повече от мен. Водеше я по лекари, уреждаше й ТЕЛК, караше се по гишета. Аз тогава работех в една счетоводна къща и нямах въздух. После на Деси мъжът й остана без работа, върнаха се в Пловдив при свекървата, почнаха едни кредити, едни нерви. Тя намали идването. Не я обвинявах. Аз тогава поех повече.

Само че леля Снежа беше трудна. Много. Имаше дни, в които ме гонеше.

„Не ми пипай шкафа!“

„Лельо, само търся рецептите.“

„Всички сте се наредили за апартамента ми!“

Като го кажеше това, ми идеше да хвърля ключовете и да си тръгна. После след час ми звъни: „Марийче, вземи ми кисело мляко.“ И пак отивам.

Завещанието излезе след смъртта й. Нотариусът ни извика. Деси дойде с мъжа си, аз с моя. Чете жената и аз направо изтръпнах: апартаментът се завещава на мен. На Деси — спестяванията по сметката и златните й обеци. По сметката имаше 4200 лева. Апартаментът струва поне 170 хиляди.

Деси пребледня. „Това е подигравка.“

Нотариусът само вдигна рамене. „Такова е разпореждането.“

Аз тогава казах: „Ще говорим, Деси, спокойно.“ И наистина мислех да говорим. Само че мъжът ми вечерта каза: „Недей веднага да обещаваш нещо. Две години кой беше там?“ И майка ми също: „Тя ако е искала на дъщеря на сестра си да остави, щеше. Не се прави на света вода.“

Да, ама не ми даваше мира.

После излезе нещо, което не знаех. Съседката на лелята, баба Райна, ме спря пред входа.

„Майка ти знае ли?“

„Какво?“

„Че Снежа продаде нивата в Брезник, за да плати дълговете на Деси преди три години?“

Аз я гледам. „Какви дългове?“

Оказа се, че Деси и мъжът й били затънали с бърз кредит и още един потребителски. Леля Снежа продала наследствена нива и им дала към 18 хиляди лева. Само че това го пазили в тайна, „да не се излага детето“. И тогава ми щракна защо в завещанието има тая разлика. Или поне така си обясних.

Звъннах й.

„Вярно ли е за нивата?“

Тя замълча и после каза: „И кой ти го каза?“

„Значи е вярно.“

„Да, вярно е. И какво от това? Аз ли съм първият човек, който е закъсал?“

„Не си. Ама защо тогава ме правиш на крадла?“

Тук тя избухна: „Защото не е същото! Тя ми помогна, щото съм й племенница и бях с две деца, а не за да ми каже после: ето ти твоето, млъквай. Апартаментът е друго. Той е дом. Той е сигурност.“

И честно, като го каза това, млъкнах. Щото е права. 4200 лева свършват. Апартаментът не.

Обаче има и още. След два дни ровех в шкафа за документи за партидите и намерих тетрадка. В нея — записки на леля Снежа. Не дневник точно, по-скоро сметки и мърморене. Между тях: „Деси пак плака по телефона. Пратих 300 лв.“ „Мария ми смени превръзката, Господ да я пази.“ И едно, дето ме закова: „Не е честно към Деси, но Мария ще остане на улицата с това дете под наем. Деси поне има къде да се върне в Пловдив при майка му. Дано ми прости.“

Не знам защо точно това ме разби. Може би защото не беше за заслуги, а за удобство. За преценка. Кой е по-зле. И изведнъж не се почувствах избрана, ами… сложена отпред, защото съм по-удобният случай.

Показах го на мъжа ми. Той каза: „Е, жената е мислила практично.“

Да, ама на Деси как да й кажа „спокойно, тя просто е решила, че ти ще се оправиш някак“?

Накрая седнахме в едно кафе до Съдебната палата, защото тя имаше работа с адвокат. Беше ми писнало от тия телефонни караници.

Казах й за тетрадката. Тя слуша, без да ме гледа.

„Значи съм била по-малко закъсала. Чудесно.“

„Не това казвам.“

„Това е. Цял живот така. Ти си тихата, свестната, на теб може да се разчита. Аз съм тази с проблемите. На мен ми се помага колкото да не потъна, после — оправяй се.“

Това също беше вярно, колкото и да не ми се иска.

Аз й предложих да й дам половината от стойността, ако продадем апартамента. Тя веднага каза: „И аз къде ще живея? Ти къде ще живееш? Пак глупости.“ После ми вика: „Не искам подаяния. Искам да признаеш, че е нечестно.“

Казах й: „Нечестно е. Но не знам как да го поправя, без да счупя и моето семейство.“

Тя тогава за първи път се разплака. Не театрално, а тихо. „Аз не исках апартамента само заради парите. Исках да знам, че тя не ме е изместила.“

И тук вече съвсем ми прилоша, защото май това е същото, което и аз щях да мисля на нейно място.

Сега какво — прехвърляне още няма, защото тя обмисля да оспорва завещанието. Има ли шанс, не знам. Аз не спя нормално. Като вляза в апартамента, не му се радвам. Като се сетя за наема и за детето, си казвам, че нямам право да се правя на благородна с чужд гръб. Като се сетя за Деси, ми става мръсно.

Най-гадното е, че ако леля Снежа беше оставила всичко на Деси, сигурно аз пак щях да намеря причина да кажа, че не е честно. Че аз съм била там, че аз съм я гледала. Значи май проблемът не е само в имота, а в това кой е бил обичан „повече“, или поне така ни изглежда.

Не знам дали след такова нещо можем да сме семейство пак, както преди. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли задържали апартамента, или бихте делили, въпреки че така може да нараните и своето дете?