Събрах родителите срещу училището, за да защитя сина си, а после той спря да вярва и на мен
Като видях кръвта по яката на Мартин, направо ми притъмня. Беше пред входа, дръпнал качулката, и вика: „Не казвай на мама.“ А устната му сцепена, едното коляно ожулено, раницата скъсана отстрани. Питам го: „Кой те удари?“ Той първо мълча, после само: „Пак те.“
Качихме се вкъщи, жена ми Деси го погледна и вместо да се шашне, вика: „Е, момчета са, сбили са се. И ти като малък не си ли се бил?“ Аз направо избухнах: „Това не е сбиване, бе, това е всеки ден!“ А тя: „Всеки ден, всеки ден… Мартин и той не е лесен. Затваря се, дразни ги, не казва нищо на учителите.“ Много ме заболя точно това — че и тя някак го изкара виновен.
Истината е, че аз от седмици ходех по училището. Мартин е в шести клас в едно обикновено училище в „Люлин“. Не някакво елитно, не някакво страшно, нормално уж. Първо говорих с класната. Тя ми каза: „Господин Йосифов, децата се спречкват, наблюдаваме ситуацията.“ После с педагогическия съветник — същото. После при директорката. Тя даже ми се усмихна онова служебното и каза: „Нека не лепим етикети като ‘тормоз’.“ Направо полудях. Викам: „Как да не лепим, като моето дете се прибира пребито?“
Мартин не искаше да ми казва всичко. От дума на дума разбрах, че едни три момчета го подпуквали от месеци. Почнало с подигравки — че е „лигльо“, че не играе футбол, че заеква като се притесни. После му криели телефона, хвърляли му тетрадките през прозореца, удряли го зад физкултурния салон. Имало и клипче в един чат. Това като го чух, направо щях да отида и да направя беля.
Само че има едно „обаче“, дето после ми обърка всичко. Един ден майката на едното момче, Силвия, ме спря пред училището. Вика: „Вашият син не е света вода ненапита. Пращал е съобщения на моя Дани, че баща му е в затвора и затова е откачен.“ Аз я гледам, не вярвам. Прибрах се, натиснах Мартин и той се разплака. Каза, че веднъж го е написал. Само веднъж. След като преди това седмици наред са го тормозили. И че го е написал, защото Дани му казал, че майка му „се влачи по мъжете“. Това не го оправдава, ясно. Обаче и не беше така просто, както аз си го бях наредил в главата — добри и лоши.
Казах на Деси вечерта. И тя веднага: „Ето, виждаш ли? И нашият не е невинен.“ Направо се скарахме зверски. Аз й викам: „Невинен, виновен — три деца го бият!“ Тя: „А ти какво искаш, да им съсипеш живота ли? Да ги даваме по телевизията?“ Тогава още не го бях решил, ама явно ми е било в главата.
След още един случай — бяха му изсипали супата в стола върху главата, а дежурната учителка изобщо не писала докладна — почнах да говоря с други родители. Оказа се, че не е само Мартин. Едно момиче от петия клас не искало да ходи на училище, защото й режели косата с ножичка в час. Друго дете криело синини. Просто хората мълчали, защото или ги беше срам, или си мислеха, че няма смисъл.
Направихме група във Viber. Първо бяхме четирима родители, после станахме единайсет. Събрахме снимки, чатове, медицинска бележка от „Пирогов“ за Мартин, писмени жалби с входящи номера. Подадохме до Регионалното управление на образованието, до Агенцията за закрила на детето, до общината. И понеже пак започнаха да ни разкарват — „в процес на проверка“, „ще ви уведомим“ — една майка каза, че има позната в една телевизия.
Тук Деси съвсем се обърна срещу мен. „Ще го унищожиш това дете“, каза ми. „Той и без това е смачкан, ти ще го направиш за резил пред цяла България.“ Аз й креснах, че ако всички си мълчим, утре ще го пребият по-сериозно. Тя ми каза нещо, което тогава много ме вбеси: „Ти не го правиш само за него. Правиш го и заради себе си, защото не можеш да понесеш, че не си го опазил.“ Може и да беше права малко. Не знам.
Репортажът излезе. Не показаха лица, смениха имената на децата, ама в училището веднага се разбра. Директорката вече говореше съвсем друго — „нулева толерантност“, „мерки“, „външни специалисти“. Имаше проверка, смениха класния ръководител, сложиха повече дежурни учители в коридорите, направиха срещи с психолог, някаква комисия заседава. Родителите на част от децата, които бяха тормозили, побесняха. Един баща ми каза пред портала: „Ще плащам на адвокат заради тебе.“ Аз му отвърнах нещо грозно, няма да го пиша.
И пак — нещата не са черно-бели. После разбрах, че едното от тия момчета живее само с баба си, майката е в Германия, бащата никакъв го няма. Другото ходело на психолог отдавна. Дани, дето уж го мислех за най-големия звяр, се оказа, че наистина е живял с тоя срам за баща си и е избухвал на всеки, който го пипне там. Не ги оправдавам. Само казвам, че като почнеш да ровиш, всеки влачи нещо.
Промени в училището наистина имаше. Само че у нас не стана по-добре така, както си го представях. Мартин не каза: „Благодаря, тате, спаси ме.“ Нищо такова. Стана още по-тих. Спря да ходи на тренировки по плуване. Като му звънне телефонът, подскача. Вечер заключва вратата на стаята си. Един ден чух как казва на майка си: „Всички знаят. Гледат ме все едно съм слабак.“ Това ме срина повече от всичко.
Опитах се да говоря с него. „Направих каквото можах“, му казах. Той само сви рамене: „Да.“ И после: „Не трябваше телевизия.“ Аз веднага се защитих, почнах да обяснявам за институции, жалби, бездействие… По средата млъкнах, защото видях, че изобщо не ме слуша. Гледаше в пода и въртеше ципа на суичъра.
Сега още ходим при детски психолог в ДКЦ-то, бавно е. В училище уж е по-спокойно, поне физически. Ама той не вярва на учители, на директорка, на съученици… май и на нас не вярва много. И това е най-гадното — че можеш да вдигнеш шум, да накараш системата да мръдне, и пак да не успееш да върнеш на детето чувството, че възрастните наистина ще го пазят.
Честно, още не знам дали постъпих правилно. Ако бях мълчал, щях да се мразя. Като не мълчах, пак има цена. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да изкарате всичко навън, ако детето ви после трябва да живее с това?