Една къща, разделена на две: Цената на гордостта и предразсъдъците

– Ако не бяха моите родители, сега щяхме да живеем под наем в Люлин, а не в този апартамент! – думите на Петър прорязаха въздуха като нож. Вилицата ми застина във въздуха, а гласът му отекна в малката ни кухня, където миризмата на мусака се смесваше с напрежението.

Майка му, леля Мария, седеше до него с леко повдигнати вежди, сякаш чакаше да види как ще реагирам. Баща ми, чийто глас рядко се чуваше на такива събирания, се размърда неловко на стола. Мама стисна ръката ми под масата – знак, че усеща как кръвта ми кипва.

– Петре, не е нужно да го казваш така – опитах се да запазя самообладание, но гласът ми трепереше. – Моите родители също са помагали, колкото могат.

– С бурканите лютеница и компоти? – изсмя се той. – Това ли наричаш помощ?

Сълзите напираха в очите ми. Не заради парите. А заради унижението. Защото знаех колко трудно е било на мама и тате да отделят дори малкото, което имаха. Защото помнех как татко работеше допълнително като нощен пазач, за да ми купи първия лаптоп за университета. Защото мама шиеше дрехи за съседките, за да не ми липсва нищо.

– Петре, не е справедливо – намеси се баща ми тихо. – Всеки помага с каквото може.

Петър обаче вече беше започнал. Очите му святкаха от някаква странна смесица между гордост и обида.

– Татко даде парите за първата вноска по апартамента! Майка ми ни подари колата! А вашите? Само идват и ядат!

Майка ми пребледня. В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Станах рязко от масата.

– Ако толкова ти тежи, че сме тук благодарение на вашите, кажи го направо! – гласът ми беше по-силен, отколкото очаквах. – Но не унижавай моето семейство!

Настъпи тишина. Само тиктакането на часовника по стената се чуваше.

Мария се намеси с онзи нежен, но хладен тон:

– Не е нужно да се карате. Просто фактите са си факти.

Погледнах я. В този момент я намразих. Защото знаех, че за нея всичко е въпрос на статус – кой какво има, кой какво е дал. А аз исках само едно: уважение.

Вечерята приключи набързо. Родителите ми си тръгнаха мълчаливо. Мама ме прегърна силно на прага.

– Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко – прошепна тя.

Останахме сами с Петър. Той стоеше до прозореца и пушеше нервно.

– Защо винаги трябва да драматизираш? Просто казах истината.

– Истината? Че твоето семейство струва повече от моето? Че парите са всичко?

Той замълча. После хвърли фаса през прозореца и седна срещу мен.

– Не разбра ли? Уморих се все аз да дърпам всичко напред! Твоите родители… Те са добри хора, но не могат да ни помогнат истински.

– А ти някога попита ли ме какво значи за мен тяхната помощ? Или просто броиш банкнотите?

Той ме погледна уморено.

– Не знам… Може би просто съм свикнал всичко да зависи от мен.

В този момент осъзнах колко сме различни. Аз – израснала в малък панелен апартамент в Плевен, научена да ценя всяка стотинка и всяка топла дума. Той – от семейство с имоти в Бояна, където проблемите се решават с пари.

Седмици наред вкъщи беше студено. Говорехме си само за децата и сметките. Майка ми спря да идва толкова често. Баща ми започна да ме пита по телефона дали всичко е наред, но усещах тревогата в гласа му.

Една вечер дъщеря ни Яна дойде при мен със сълзи на очи.

– Мамо, защо тати казва, че баба и дядо са бедни?

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

– Никой не е беден, когато има семейство, което го обича – казах й тихо.

Но знаех, че думите ми са само пластир върху рана, която кърви.

Петър започна да работи още повече. Прибираше се късно, ядосан и уморен. Аз се затворих в себе си. Започнах да се чудя дали изобщо сме били истинско семейство или просто две различни вселени под един покрив.

Една неделя сутрин майка ми дойде неочаквано с торба домашни сладкиши и буркан лютеница.

– Знам, че не е много – каза тя смутено. – Но това мога да дам.

Погледнах я през сълзи. Прегърнах я силно и си обещах никога повече да не позволя някой да омаловажава това, което тя прави за мен.

Вечерта седнах срещу Петър.

– Трябва да говорим – казах твърдо. – Или ще намерим начин да уважаваме семействата си такива, каквито са, или няма смисъл да сме заедно.

Той ме погледна дълго. Видях болка в очите му. Може би за първи път осъзна как думите му са ме наранили.

– Съжалявам – прошепна той. – Понякога забравям кое е важното.

Прегърнах го. Знаех, че ни чака дълъг път. Но поне вече бяхме двама срещу предразсъдъците си.

Понякога се чудя: колко струва истинската подкрепа? И дали някога ще спрем да мерим любовта с пари?