Къщата на кръстопът: Между миналото и бъдещето

— Не, няма да я продам! — гласът на майка ми пронизва въздуха като остър нож. Стоя насред хола на старата ни къща в Капана, а ръцете ми треперят. Съпругата ми Даниела е до мен, стиска ме за ръката, но усещам как напрежението между нас тримата се сгъстява като буреносен облак.

— Мамо, разбирам те, но тази къща ни тежи. Вече не можем да я поддържаме, а Даниела е бременна… — опитвам се да говоря спокойно, но думите ми излизат пресечени.

Майка ми, Мария, ме гледа с очи, пълни със сълзи и гняв. — Това е домът на баща ти! Тук си пораснал, тук сме били семейство! Как можеш да мислиш само за себе си?

В този момент се връщам години назад — виждам баща си, Иван, как поправя оградата, как вечер сядахме тримата на двора с чаша чай. Тогава всичко изглеждаше вечно. Но сега стените са напукани, покривът тече, а градината е обрасла с бурени. Сякаш времето е спряло само за майка ми.

— Мамо, не става дума само за мен. Искам да имаме свой дом, да дадем на детето си сигурност. Тук всичко ни напомня за загубата…

Тя се обръща рязко към Даниела: — А ти? Ти ли го подучваш? Ти ли искаш да ме изхвърлите?

Даниела преглъща трудно. — Госпожо Мария, никога не бих искала да ви нараня. Просто… искаме да започнем нов живот.

Майка ми се разплаква. Сърцето ми се къса. Виждам как се бори със себе си — между любовта към мен и страха да остане сама. Вечерта пада тежко над къщата. Отивам в стаята си, където още стоят старите ми играчки и снимки по стените. Сядам на леглото и усещам как миналото ме дърпа назад.

На следващия ден отивам при нея с чаша кафе. — Мамо, хайде да поговорим спокойно. Какво толкова те плаши?

Тя дълго мълчи. — Страх ме е, че ако продадем къщата, ще загубя всичко останало от баща ти… от теб. Ще стана никой.

— Не си никой, мамо. Ти си моята майка. Но не можем да живеем в миналото. Баща ми би искал да сме щастливи.

Тя ме гледа дълго, после прошепва: — Ами ако сгрешим? Ако после съжаляваме?

В този момент телефонът звъни — брокерът настоява за отговор до края на седмицата. Даниела ме гледа с надежда и страх едновременно. Аз съм разкъсан между две жени — едната ми е дала живот, другата ще ми даде дете.

Вечерта сядаме тримата на масата. Мълчанието е тежко като олово.

— Мамо — казвам тихо, — не искам да те губя. Но ако останем тук, ще се задушим всички. Моля те, дай ни шанс.

Тя въздъхва дълбоко. — Добре… Но искам едно — всяка неделя ще вечеряме заедно, където и да сме.

Даниела се усмихва през сълзи. Прегръщам майка си силно. Знам, че няма победители в тази битка — само хора, които се учат да пускат миналото и да вярват в бъдещето.

Сега стоя пред празната къща с ключовете в ръка. Сълзите ми капят по прага.

— Дали някога ще престанем да се страхуваме от промяната? Или просто трябва да приемем, че домът е там, където са хората, които обичаме?