Между две майки: Отмъщението на една снаха

– Не така, Мария! Казах ти сто пъти, че баницата се прави с домашно сирене, не с това купешко! – гласът на свекърва ми, леля Мария, проряза кухнята като нож. Стоях с ръце, покрити с брашно, и се опитвах да не избухна. Беше поредната неделя, в която се опитвах да впечатля Иван и семейството му, а вместо това получавах само критики.

Погледнах към Иван, но той само сви рамене и се загледа в телефона си. Сърцето ми се сви. Откакто се омъжих за него, животът ми се превърна в постоянна битка за признание. Леля Мария беше от онези жени, които никога не изпускат възможност да покажат кой командва в къщата. Дори когато се преместихме в нашето малко жилище в Люлин, тя намираше начин да се появи – с буркан туршия или с „добър съвет“.

– Марийче, ти си добро момиче, ама не си като нашите – обичаше да казва тя и ме потупваше по рамото така, сякаш съм дете. – Иван е свикнал на друго. Аз го отгледах с любов и грижа.

Всяка нейна дума беше като убождане. Опитвах се да не обръщам внимание, но с времето започнах да усещам как гневът ми расте. Веднъж, докато миех чиниите след поредния „семеен обяд“, чух как тя шепне на Иван:

– Не знам, сине… Може би избърза с тази сватба. Момичето е добро, ама не е от нашите.

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Защо никога не бях достатъчно добра? Защо Иван не ме защитаваше?

Седмици наред търпях. Усмихвах се насила, готвех любимите им ястия, чистех до блясък. Но колкото повече се стараех, толкова повече леля Мария намираше кусури. Веднъж дори подхвърли пред всички:

– Едно време жените знаеха как да държат мъжа си доволен. Сега всичко е наопаки.

Тогава не издържах.

– Лельо Мария, може би е време да приемете, че Иван вече има свое семейство! – гласът ми трепереше, но очите ми горяха. – Аз не съм вас и никога няма да бъда!

Настъпи тишина. Иван ме изгледа стреснато, а леля Мария пребледня. За миг си помислих, че ще избухне скандал, но тя само стана и излезе от стаята.

След този ден всичко се промени. Леля Мария започна да идва по-рядко. Иван беше мълчалив и напрегнат. Вечерите ни минаваха в тишина – всеки пред телевизора или телефона си. Чувствах се виновна, но и облекчена. Най-накрая бях казала това, което ме мъчеше от години.

Една вечер Иван ме погледна сериозно:

– Защо трябваше да го правиш пред всички? Знаеш колко е чувствителна майка ми…

– А аз? Аз не съм ли човек? – избухнах аз. – Колко още трябва да търпя? Да се правя на невидима?

Той замълча. Знаех, че ме разбира, но не можеше да избере страна. В България майката винаги е над всичко – така са ни учили.

Дните минаваха бавно. Леля Мария започна да праща съседката си с буркани и домашни сладка – знак, че още мисли за нас, но не иска да ме вижда. Аз пък започнах да мечтая за деня, в който ще бъда истинската господарка на дома си.

Един ден получих обаждане от майка ми:

– Мари, какво става при вас? Чух от леля Гинка, че сте се скарали с Мария.

– Мамо, просто не издържах повече… – прошепнах аз.

– Знам, дете мое. Но помни – семейството е най-важното. Понякога трябва да преглътнеш гордостта си.

Замислих се над думите ѝ. Наистина ли трябваше да се примиря? Или беше време да отстоявам себе си?

В следващите седмици започнах да променям малките неща у дома – сложих свои снимки по рафтовете, поканих приятелки на кафе без предварително съгласие от Иван или майка му. Постепенно домът ни започна да прилича повече на мен.

Една неделя Иван ме попита:

– Ще поканим ли майка ми на обяд?

Поколебах се за миг.

– Ако искаш – казах тихо. – Но този път аз ще определям менюто.

Той се усмихна за първи път от седмици.

Леля Мария дойде с нова прическа и торта „Гараш“ под ръка. Погледна ме внимателно и каза:

– Може ли да ти помогна?

– Благодаря, ще се справя сама – отвърнах спокойно.

Обядът мина без скандали. Говорихме за времето, за новините по телевизията, за съседите. Усетих как напрежението постепенно изчезва.

След като всички си тръгнаха, останах сама в кухнята и погледнах през прозореца към панелните блокове на Люлин. Замислих се: Колко жени като мен живеят между две майки – едната родила ги, другата наложена от съдбата? Колко от нас са готови да жертват себе си заради мира у дома?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да преглътнете или щяхте да се борите за своето място в семейството?