Нежеланата гостенка: Битка за граници в нашия дом

— Пак ли ще идва днес? — прошепнах на жена си, докато слагах бебето да спи.

Мария не отговори веднага. Стоеше до прозореца, стиснала чашата си с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупи. Вече знаех отговора — майка ѝ, Пенка, щеше да дойде. Както всеки ден през последните три седмици.

— Не мога да ѝ кажа да не идва, нали знаеш… — гласът ѝ беше едва доловим.

— А аз не мога повече така — отвърнах по-рязко, отколкото исках. — Това не е нормално, Мария. Не сме сами в собствения си дом.

Тя се обърна към мен с уморени очи. В тях видях вина, страх и нещо друго — отчаяние. Знаех, че и тя страдаше от това постоянно нахлуване в личното ни пространство, но не можеше да се противопостави на майка си.

Пенка пристигна точно в десет. Винаги беше точна като часовник. Влезе без да почука, както винаги, и веднага започна да подрежда неща из кухнята, сякаш беше у дома си.

— Какво е това мляко? Не е ли твърде топло? — попита тя, като хвърли поглед към шишето, което тъкмо бях приготвил за малкия.

— Проверих го — казах спокойно, макар че вътре кипях. — Всичко е наред.

— Е, аз ще го проверя пак — настоя тя и грабна шишето от ръцете ми.

Мария стоеше между нас, безмълвна. Виждах как се свива всеки път, когато майка ѝ повишаваше тон или ме коригираше пред нея. Чувствах се безсилен и ядосан едновременно.

Дните минаваха в същия ритъм. Пенка идваше сутрин, критикуваше всичко — от начина, по който държа бебето, до това как съм подредил прането. Понякога дори оставаше до вечеря и настояваше тя да храни детето, защото „така се прави“.

Една вечер, след като Пенка си тръгна, Мария избухна в сълзи.

— Не мога повече! — извика тя. — Чувствам се като дете в собствения си дом. Тя не ми вярва за нищо!

Прегърнах я силно. Знаех, че трябва да направя нещо. Това не беше животът, който исках за нас.

На следващия ден реших да говоря с Пенка. Сърцето ми биеше лудо, докато чаках да дойде. Когато влезе, я поканих да седне.

— Пенка, трябва да поговорим — започнах внимателно. — Оценявам помощта ви, но имаме нужда от повече време сами като семейство.

Тя ме изгледа с ледени очи.

— Какво искаш да кажеш? Че ви преча? Аз съм майка на Мария! И баба на детето ви! — гласът ѝ трепереше от възмущение.

— Не казвам това… Просто… имаме нужда от пространство. Да се научим сами да се справяме.

Пенка стана рязко.

— Ясно! Значи вече не съм желана тук! — каза тя и излезе със силно тряскане на вратата.

Мария ме гледаше ужасено.

— Защо го направи? Сега ще ми се сърди с месеци…

— Защото трябваше някой да го каже! — отвърнах аз. — Иначе ще се разпаднем.

След този ден Пенка не идваше толкова често. Но отношенията между мен и Мария станаха по-студени. Тя беше разкъсана между мен и майка си. Често я чувах нощем да плаче тихо в банята.

Една вечер седнахме на масата и аз ѝ казах:

— Обичам те. Но ако не поставим граници с майка ти, ще загубим себе си. Не искам синът ни да расте в дом, пълен с напрежение.

Тя ме погледна дълго и накрая прошепна:

— Страх ме е да я разочаровам… Тя е всичко, което имам.

— А аз? — попитах тихо.

Този въпрос остана да виси между нас като тежък облак.

Сега седя сам в хола и гледам снимките ни от времето преди всичко това. Чудя се: Кога семейството става затвор вместо убежище? И има ли изобщо правилен начин да защитиш границите си, без да нараниш тези, които обичаш?