Завещанието в чекмеджето: Историята на една излъгана дъщеря

„Не може да е истина… Не може!“, шепнех сама на себе си, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Беше късен следобед, слънцето се криеше зад облаците, а в стаята на майка ми миришеше на лавандула и стари книги. Бях дошла да подредя вещите ѝ, след като я изпратихме преди три седмици. Не очаквах да намеря нищо особено – може би някоя снимка от младостта ѝ, писмо от баща ми или някой забравен пръстен. Вместо това, в най-долното чекмедже на скрина, открих завещанието ѝ.

Сърцето ми биеше лудо, докато четях редовете. „На сина ми Георги оставям апартамента в София… На внучката ми Мария – златната гривна… На дъщеря ми Елена…“ – тук очаквах да видя нещо, каквото и да е. Но името ми липсваше. Не можех да повярвам. Аз, Елена Иванова, единствената ѝ дъщеря, бях изключена от завещанието на собствената си майка.

Седнах на леглото ѝ и се разплаках. Сълзите ми капеха по завивките, които още миришеха на нея. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: „Защо? Какво съм направила? Не ме ли обичаше?“ Спомних си последния ни разговор – беше студена и дистанцирана, но тогава го отдадох на болестта ѝ. Никога не съм си мислила, че ще ме изключи така жестоко.

Вечерта брат ми Георги дойде да вземе някои документи. Стоях в коридора с треперещи ръце и го чаках. Когато влезе, го погледнах право в очите:
– Георги, знаеше ли за това?
Той се смути, избягна погледа ми и промълви:
– Мамо беше много разочарована от теб напоследък…
– От мен?! Защо? Какво съм направила?
– Не знам… Тя така каза. Че си я изоставила, че не си ѝ помагала достатъчно, когато беше болна.
– Това не е вярно! – извиках през сълзи. – Аз бях тук всеки уикенд! Ти беше този, който не се обаждаше с месеци!
Георги замълча. Въздухът между нас натежа от неизказани думи и стари обиди.

Седмици наред не можех да спя. Всяка вечер препрочитах завещанието и се питах къде сбърках. Спомнях си детството – как майка ми ме водеше за ръка до училище, как ме учеше да меся козунак за Великден. После дойдоха трудните години – разводът с баща ми, нейната болест, моят развод… Може би тогава не съм била до нея достатъчно? Или просто никога не съм била любимото ѝ дете?

Една сутрин реших да поговоря с леля ми Катя – сестрата на майка ми. Отидох при нея в малкия ѝ апартамент в Люлин.
– Лельо Катя, защо мама ме изключи от завещанието?
Тя въздъхна тежко:
– Елено, майка ти беше горда жена. Много страдаше последните години. Мислеше си, че си я забравила…
– Но аз я обичах! – прошепнах.
– Знам, мило мое. Понякога хората виждат само това, което искат да видят.

Излязох от апартамента ѝ още по-объркана. Вървях по улиците на София и гледах хората – семейства с деца, възрастни двойки ръка за ръка… Всички изглеждаха толкова щастливи и сплотени. А аз? Аз бях сама, предадена от най-близкия си човек.

Дните минаваха бавно. Георги започна да ме избягва – явно се чувстваше виновен или просто не искаше да се занимава с моите въпроси. Внучката Мария ми звънеше понякога, но разговорите ни бяха кратки и неловки.

Една вечер седях сама в кухнята и гледах старата снимка на мама – усмихната, с бяла рокля и венец от маргаритки в косите. „Мамо, защо?“, прошепнах през сълзи. „Как можа да ме изоставиш така?“

Започнах да пиша писма до нея – писма, които никога няма да изпратя. В тях ѝ разказвах за болката си, за гнева си, за това колко много я обичам въпреки всичко. Понякога си мислех да оспоря завещанието, но после се отказвах – какъв е смисълът? Пари и имоти няма да запълнят празнотата в сърцето ми.

С времето започнах да прощавам – на нея и на себе си. Разбрах, че понякога родителите ни са просто хора със своите страхове и слабости. Но болката остана – като белег, който никога няма да изчезне напълно.

Сега стоя пред огледалото и се питам: „Ще мога ли някога да простя напълно? Ще намеря ли сили да продължа напред без този товар?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли едно завещание да разруши цял живот любов и доверие?