Отидох в болницата за едно дете, върнах се с три: Историята, която преобърна живота ни

– Не мога да повярвам, че пак вали! – изсъсках през зъби, докато паркирахме пред спешното отделение на болницата в Пловдив. Мъжът ми, Димитър, стискаше ръката ми така силно, че пръстите ми побеляха. – Всичко ще е наред, Мария. Ще видиш, ще се приберем с нашето момиченце и Виктор ще има сестричка.

Но нещо в мен не даваше мира. Болките бяха по-силни от първия път, а коремът ми – по-голям, отколкото си спомнях от предишната бременност. Влязохме вътре, а акушерката ме погледна с онзи поглед, който не предвещава нищо добро.

– Госпожо Иванова, ще ви направим спешен преглед. – каза тя и ме поведе към кабинета.

Димитър остана в коридора. Чух как нервно потропва с крак по стария линолеум. Лекарката плъзна ехографа по корема ми и изведнъж застина.

– Какво има? – прошепнах.

– Виждате ли това? – обърна монитора към мен. – Не едно, а три сърчица чувам тук.

Светът ми се завъртя. Три? Това не може да е вярно! Аз съм тук за едно дете! Как ще се справим? Как ще кажа на Димитър?

Излязох от кабинета като призрак. Димитър ме посрещна с усмивка, която бързо угасна, щом видя лицето ми.

– Какво става? Всичко наред ли е с бебето?

– Бебетата… – прошепнах. – Три са.

Той се засмя нервно, мислейки, че се шегувам. После видя сълзите в очите ми и пребледня.

– Три? Как така три? Мария…

– Не знам… Просто са три.

Последваха часове на паника, страх и безсънни нощи. Раждането мина тежко – две момичета и едно момче. Малки, крехки, но живи. Върнахме се у дома след две седмици, а Виктор ни посрещна с огромни очи и въпрос:

– Мамо, защо донесе толкова бебета?

Не знаех какво да отговоря. Вкъщи започна истинският хаос. Памперси, кърмене, ревове по цяла нощ. Димитър работеше на две места, за да смогнем с разходите. Майка ми идваше всеки ден да помага, но често се карахме за дреболии – коя пелена е по-добра, дали да давам вода между храненията…

Една вечер седях на кухненската маса с глава в ръцете си. Чувах как трите бебета плачат едновременно. Виктор тропаше с краче по паркета и настояваше да му прочета приказка. Димитър се прибра уморен и безмълвно седна до мен.

– Не мога повече… – прошепнах. – Чувствам се като провал. Не съм майка за три деца наведнъж.

Той сложи ръка на рамото ми:

– Мария, никой не е готов за това. Но сме заедно. Ще се справим.

Седмиците минаваха в мъгла от умора и тревоги. Социалните ни контакти се стопиха – приятелките ми спряха да ме канят на кафе, защото винаги отказвах. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Гледай я тая Мария – три бебета! Сигурно са инвитро…“

Една сутрин Виктор се прибра от детската градина разплакан:

– Мамо, децата ми се подиграват, че имам много братя и сестри…

Прегърнах го силно и си обещах да не позволя семейството ни да се разпадне под тежестта на тази изненада.

Започнах да търся помощ – записах се в група за многодетни майки във Фейсбук. Там намерих разбиране и съвети: как да организирам деня си, как да поискам помощ от общината за детски надбавки и социален патронаж.

Димитър започна да прекарва повече време у дома, макар и уморен до смърт. Майка ми спря да ме критикува и започна просто да готви любимата ми леща и да пере дрешките на бебетата без коментар.

Една вечер седнахме всички заедно на масата – Виктор разказваше как е научил нова песен в градината, а трите бебета гукаха в кошчетата си. Погледнах Димитър и той ми се усмихна уморено, но щастливо.

– Знаеш ли – каза той тихо – никога не съм си представял такъв живот. Но не бих го заменил за нищо.

Понякога още се будя посред нощ от страх – дали ще имаме пари за всичко, дали ще останем здрави, дали ще успея да дам любов на всяко дете поравно? Но после виждам усмивките им сутрин и знам, че всичко си струва.

Питам се: колко още семейства са били изправени пред неочаквани изпитания? Какво бихте направили вие на мое място? Ще се радвам да чуя вашите истории.