Уикендът при баба: Когато малкият Мишо молеше да го вземем у дома

– Мамо, моля те, ела да ме вземеш! – гласът на Мишо трепереше в слушалката, а аз стоях насред хола, с чаша вино в ръка и усмивка, която мигом се стопи. Беше събота вечер, първата ни свободна вечер от месеци. Бяхме изпратили децата – Мишо и сестра му Ели – при майка ми на село, уж за да си починем. Но сега, докато слушах как синът ми хлипа и се опитва да скрие сълзите си от баба си, не можех да дишам.

– Мишо, миличък, всичко е наред. Утре ще дойдем да ви вземем – опитах се да звуча спокойна, но гласът ми трепереше. Чух как майка ми на заден план казва: „Недей така, маме, баба е тук.“

– Не искам тук! Искам у дома! – извика той и затвори.

Станимир ме погледна с онзи поглед, който казваше „не се обвинявай“, но аз вече се давех във вина. Какво бяхме направили? Защо не разбрах колко трудно може да е за едно седемгодишно дете да спи далеч от дома?

– Ще мине – каза мъжът ми тихо. – И аз като малък съм плакал при баба. На сутринта ще е забравил.

Но аз не можех да заспя. Лежах будна и си представях Мишо – свит под одеялото в стаята с мирис на нафталин и стари книги, далеч от любимата си нощна лампа и плюшеното мече. Представях си как слуша шумовете на селската нощ – кучетата, които лаят някъде далеч, скърцането на дървените греди. За него това не беше приключение. Беше изпитание.

На сутринта телефонът звънна рано. Беше майка ми.

– Добро утро, маме. Мишо вече е по-добре. Яде закуска с Ели и гледат анимации. Но… – замълча за миг – …но тази нощ не спа добре. Сънува кошмари и няколко пъти ставаше да ме търси.

Станимир настоя да изчакаме до обяд, но аз вече бях облякла якето си. Пътувахме мълчаливо през полетата към селото. В главата ми се въртяха спомени от моето детство – как обичах да ходя при баба, как за мен това беше радост. Защо за Мишо беше толкова различно?

Когато пристигнахме, той стоеше на прага, с червени очи и рошава коса. Хвърли се в прегръдките ми и се разплака отново.

– Мамо, ти дойде! – прошепна.

– Тук съм, миличък. Вече всичко е наред.

Майка ми стоеше до нас, леко засрамена.

– Не знам какво стана. Ели си играеше спокойно, а Мишо… все едно не беше моето внуче. Не искаше да яде, не искаше да излиза навън…

– Може би просто още е малък – казах тихо.

В колата към София Ели разказваше весело за козите на съседката и как са доили мляко. Мишо мълчеше и стискаше ръката ми.

Вечерта седнахме тримата на леглото му.

– Мишо, защо не ти хареса при баба? – попитах го внимателно.

Той се замисли дълго.

– Там всичко е различно. Мирише странно. Липсва ми моето легло… И… и се страхувах, че няма да дойдете.

Сърцето ми се сви. Колко ли пъти съм подценявала страховете му? Колко ли пъти съм мислела, че „ще мине“?

– Винаги ще идваме за теб, Мишо. Никога няма да те оставим сам.

Той кимна и се сгуши в мен.

Станимир ме погледна и прошепна:

– Понякога забравяме колко малки са още…

Тази нощ не мигнах. Гледах как децата спят спокойно в леглата си и се чудех дали не сме твърде строги към себе си като родители. Дали не очакваме твърде много от тях? Или може би просто забравяме колко крехки са детските сърца?

На следващия ден майка ми звънна:

– Може би трябваше да ви кажа… Когато беше малък, и ти плачеше първите пъти при мен. После свикна и не искаше да си тръгваш.

Усмихнах се през сълзи.

– Благодаря ти, мамо.

Вечерта седнахме със Станимир на балкона. Гледахме светлините на града и мълчахме дълго.

– Знаеш ли – казах най-накрая – понякога най-добрите ни намерения могат да наранят най-много.

Той кимна.

– Но само ако не ги чуем навреме.

Сега всяка вечер преди лягане питам Мишо как се чувства. Понякога просто ме прегръща силно и казва: „Обичам те.“

Питам се: Колко често забравяме да слушаме страховете на децата си? А вие – случвало ли ви се е да подцените детското сърце?