Дядо и неговите високи приказки: „В действителност, той едва познава семейството си“
В малкото градче Боровец, всеки знаеше за Дядо Иван. Той беше постоянен посетител в местното кафене, където всяка сутрин държеше реч с чаша горещо кафе. С гръмогласен глас и блясък в очите, той забавляваше всеки, който би го слушал, с истории за своите предполагаеми подвизи. Според него, той някога е бил военен герой, шампион рибар и дори близък приятел на известна филмова звезда.
За жителите на града, Дядо Иван беше чаровен разказвач на истории, но за семейството му той беше далечна фигура. Синът му, Михаил, често клатеше глава на историите, знаейки добре, че баща му никога не е служил в армията и е хванал само няколко малки риби в местния язовир. Съпругата на Михаил, Сара, се опитваше да го насърчи да се изправи срещу Иван за неговите измислици, но Михаил винаги го отхвърляше. „Безобидно е,“ казваше той. „Нека се забавлява.“
Но това не беше просто безобидно забавление. Историите на Дядо Иван се простираха и до семейния му живот. Той се хвалеше, че е най-добрият баща и дядо, твърдейки, че винаги е бил там за семейството си. Но в действителност рядко прекарваше време с тях. Внуците му едва го познаваха извън историите, които чуваха на семейни събирания.
Една лятна следобед, когато семейството се събра за барбекю в дома на Михаил и Сара, Дядо Иван беше в рядка форма. Той разказваше история за това как някога спасил група туристи от нападение на мечка в Родопите. Децата слушаха с широко отворени очи, докато възрастните си разменяха знаещи погледи.
След вечерята, когато слънцето започна да залязва, Михаил реши, че е време да поговори с баща си. Намери Иван седнал сам на верандата, гледайки към хоризонта. „Тате,“ започна Михаил колебливо, „защо разказваш тези истории?“
Иван се засмя тихо. „Ах, те са просто истории, сине. Хората обичат да ги слушат.“
„Но те не са истина,“ настоя Михаил нежно. „И ти го знаеш.“
Иван въздъхна дълбоко, като за момент изгуби своята самоувереност. „Знам,“ призна той. „Но понякога… понякога ми се иска да бяха.“
Михаил седна до него. „Не ни трябват тези истории, тате. Имаме нужда само от теб.“
Иван кимна бавно, но не каза нищо повече. Мълчанието се проточи между тях, тежко от неизказани думи.
С времето Иван продължи да разказва своите истории в кафенето и из града. Но у дома стана по-тих и по-отдръпнат. Семейството се опитваше да го достигне, канейки го на вечери и излети с внуците. Но Иван винаги намираше извинение да не се присъедини.
Една свежа есенна сутрин, докато листата падаха нежно от дърветата, Михаил получи обаждане от кафенето. Иван беше припаднал докато разказвал една от своите истории и беше откаран в болницата. Когато Михаил и Сара пристигнаха, вече беше късно.
На погребението жителите на града споделяха мили спомени за историите и смеха на Иван. Но за Михаил и семейството му остана празнота — осъзнаването, че са загубили някого, когото никога не са познавали истински.
В крайна сметка наследството на Дядо Иван не бяха великите приказки, които разказваше, а тихата истина под тях: човекът, който копнееше за връзка, но никога не я намери.