Чуваш ли ме, мамо?

– Мамо, защо никога не говорим за татко? – гласът на сина ми, Виктор, проряза тишината в кухнята като нож. Бях се вторачила в чашата с чай, а ръцете ми трепереха леко. Погледнах го – същите кафяви очи като моите, но с онзи особен блясък на детското любопитство, който аз отдавна бях загубила.

– Не е време, Вики – прошепнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да му обясня, че някои рани не зарастват, а други просто се научаваш да носиш като белези?

В този момент сякаш отново бях на дванайсет, в малкия ни апартамент в Кючук Париж. Майка ми, Снежана, стоеше до прозореца и пушеше нервно. Въздухът беше тежък от дим и неизказани думи. Баща ми току-що беше излязъл, след поредния им скандал. Чувах как вратата се тряска, как майка ми хлипа тихо, а аз се свивах на леглото си, стискайки плюшеното си мече.

– Не плачи, мамо – казвах ѝ тогава. – Всичко ще се оправи.

Тя само ме поглеждаше с онзи празен поглед, който ме караше да се чувствам невидима. После идваше тишината – онази тежка, лепкава тишина, която изпълваше дома ни дни наред.

Години по-късно разбрах, че баща ми не е заминал просто „в командировка“, както твърдеше майка ми. Беше катастрофирал на пътя за Асеновград – сам, посред нощ. Никой не говореше за това. Никой не попита защо е бил сам.

– Мамо, чуваш ли ме? – Виктор ме дръпна за ръката. – Искам да знам какъв е бил дядо.

Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива. Колко лесно е да премълчиш истината, когато тя боли. Колко лесно е да се скриеш зад „не е време“ или „ще ти разкажа, когато пораснеш“.

– Дядо ти беше добър човек – казах най-накрая. – Но понякога добрите хора правят лоши избори.

Виктор ме гледаше изпитателно. Знаех, че не го удовлетворява този отговор. Но как да му разкажа за нощите, в които майка ми крещеше от отчаяние? За шамарите, които чувах през стената? За вината, която носех години наред, че не успях да ги спра?

Вечерта седнах до прозореца и запалих цигара – навик, който мразех у майка ми, но който сега ми носеше някакво странно утешение. Спомних си последния ни разговор преди тя да почине.

– Не ме обвинявай за това, което стана – каза тя с пресипнал глас. – Аз също бях дете в тази история.

Тогава не разбрах думите ѝ. Сега ги повтарям като мантра всеки път, когато Виктор ме попита за миналото.

На следващия ден отидохме на гробищата. Виктор носеше букет карамфили – любимите цветя на баба му. Застанахме пред надгробната плоча и аз усетих как сълзите напират.

– Мамо – прошепнах тихо. – Чуваш ли ме?

Виктор ме хвана за ръката.

– Мамо, защо плачеш?

– Защото понякога думите не стигат – отвърнах му. – А понякога мълчанието боли повече от всичко друго.

Той ме прегърна силно и за миг почувствах топлина, която не бях усещала от години.

На връщане към вкъщи мълчахме дълго. После Виктор каза:

– Аз няма да крия нищо от теб, мамо. Обещавам.

Усмихнах се през сълзи. Дали наистина ще успее? Дали любовта може да излекува всичко онова, което поколения наред сме премълчавали?

Сега седя до прозореца и слушам как Виктор си играе в стаята си. Понякога ми се струва, че чувам гласа на майка ми сред детския смях.

Чуваш ли ме, мамо? Наистина ли любовта може да излекува всичко? Или някои рани остават завинаги част от нас?