Домът, който не избрахме: Историята на дядо Кольо, мама Ева и малката Виолета

— Не ме карай пак да слушам за тия старчески домове, Ева! — гласът на дядо Кольо трепереше от гняв и страх, докато стискаше бастуна си до прозореца, през който се стичаше дъждът. — Тук съм роден, тук ще умра!

Стоях на прага на старата селска къща, мокра до кости, с Виолета в ръка — тя се въртеше неспокойно, а очите ѝ шареха между мен и дядо ѝ. Въздухът миришеше на мухъл и самота. Беше ми писнало от безсънните нощи, от тревогата дали ще падне по стълбите или ще забрави да изключи печката. Но най-много ме болеше вината — че може би го предавам.

— Дядо, не става въпрос да те изоставя — прошепнах, като се опитвах да не се разплача. — Просто… не мога повече сама. Виолета има нужда от мен, ти имаш нужда от грижи…

Той ме погледна така, сякаш съм го ударила. После се обърна към стената, където снимките на мама и баба още висяха — избелели от времето и болката.

— Всички си тръгвате. Първо майка ти, после баща ти… Сега и ти.

Виолета се мушна между нас и хвана ръката му.

— Дядо Кольо, ще ти донеса шоколад! — каза тя с детска невинност.

Той се усмихна тъжно и я погали по косата.

Вечерта седяхме край масата — аз с чаша чай, той с ракия. Мълчахме. В главата ми се въртяха сметки: колко струва домът в града, дали ще имам време за работа, как ще реагира Виолета на още една промяна. Телефонът ми звънна — беше Мария от социалните грижи.

— Ева, пак ли отказва? — попита тя тихо.

— Не знам какво да правя… — признах си. — Чувствам се ужасно.

— Не си сама. Знаеш ли колко хора са в твоето положение? Но ако не вземеш решение, може да стане по-лошо…

Затворих телефона и погледнах към дядо Кольо. Той вече беше задрямал на стола си. В този момент разбрах — не става въпрос само за него или за мен. Става въпрос за цялото ни семейство.

На следващия ден отидох при кметицата на селото — леля Гинка. Тя ме посрещна с топла усмивка и чаша кафе.

— Еви, знам колко ти е тежко — каза тя. — Но имаме нова инициатива в общината. Социален център в съседното село — не е дом за стари хора, а място за дневни грижи. Може да идва сутрин и да се връща вечер. Ще има компания, ще играе табла с бай Пешо…

Сърцето ми подскочи от надежда.

— А ако не иска?

— Опитай. Понякога хората приемат по-лесно промяната, ако не е толкова крайна.

Върнах се у дома и седнах до дядо Кольо.

— Дядо… Знам, че не искаш да напускаш къщата. Но какво ще кажеш да ходиш в центъра при бай Пешо? Ще играете табла, ще гледате телевизия…

Той ме изгледа подозрително.

— А вечер ще си идвам тук?

— Да. Ще сме си пак семейство.

Замисли се дълго. После кимна бавно.

— Само ако Виолета идва с мен понякога.

Усмихнах се през сълзи.

Първите дни бяха трудни. Дядо Кольо мърмореше за всичко: храната не била като у дома, бай Пешо бил „измамник“ на табла, а персоналът „много млади“. Но постепенно започна да разказва истории на другите възрастни, да се смее на шегите им. Виолета рисуваше с баба Сийка и носеше рисунки на дядо си.

Един следобед го намерих да пее стара песен с група хора около него. Очите му светеха по начин, който не бях виждала от години.

Вечерта седнахме тримата на верандата на старата къща. Дъждът беше спрял. Дядо Кольо държеше ръката на Виолета и гледаше залеза.

— Ева… Благодаря ти — каза тихо той. — Не знаех колко съм бил сам.

Прегърнах го силно. За първи път от много време почувствах облекчение.

Сега знам: понякога домът не е място, а хората около теб. И понякога най-трудното решение е най-правилното.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли могли да убедите своите родители или близки да приемат помощ? Или вината би ви изяла отвътре?