Дядо се ожени за съседката след смъртта на баба: сега не иска да има нищо общо с нас

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът на майка ми трепереше, докато стоеше до прозореца и гледаше към двора на съседката. Аз седях на кухненската маса, стиснал чашата си с чай, а в гърдите ми се въртеше вихрушка от гняв и тъга.

Дядо Георги винаги беше стожерът на нашето семейство. След смъртта на баба Мария преди година, всичко се промени. Първо беше тишината — онзи глух, тежък покой, който се стели над къщата, когато някой липсва. После започнаха слуховете в селото. „Видели го с Пенка от съседната къща“, шушукаха жените на пазара. Аз не вярвах. Дядо никога не би заменил баба толкова скоро. Или поне така си мислех.

Една вечер, докато прибирах дървата в мазето, чух как майка ми и леля ми спорят в хола:
— Как можа да ни го причини? Още не сме изсъхнали сълзите по мама!
— Може би е самотен… — опита се да оправдае леля ми.
— Самотен? А ние? Ние не сме ли му семейство?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да мисля. Дядо беше започнал да се държи странно — избягваше ни, не идваше на неделните обяди, а когато го виждахме на улицата, само кимваше и бързаше да се прибере при Пенка.

Един ден събрах смелост и отидох при него. Почуках на вратата — тази врата, зад която толкова пъти съм слушал приказки за миналото, ял топла баница и се смеел до сълзи. Отвори ми Пенка. Усмихна се престорено:
— А, здравей, момче! Георги е в градината.

Отидох при него. Той копаеше картофите, приведен и уморен.
— Дядо… — започнах плахо.
Той не ме погледна.
— Какво има?
— Защо не идваш вече при нас? Всички те чакат…
Той спря за миг, избърса челото си и въздъхна тежко.
— Животът продължава, момче. Не можеш цял живот да гледаш назад.
— А ние? Ние сме ти семейство…
Той ме погледна за първи път — очите му бяха уморени и някак празни.
— Вие вече сте големи. Имам нужда от спокойствие. Пенка ме разбира.

Върнах се у дома със свито сърце. Майка ми ме прегърна, а аз не можех да спра да мисля за думите му. Как така изведнъж станахме излишни? Как така една жена, която цял живот беше само съседка, изведнъж стана по-важна от собственото му семейство?

Селото започна да говори още повече. На Великден дядо не дойде на гроба на баба. Майка ми плака цяла нощ. Леля ми престана да му звъни. Аз се опитвах да го разбера — може би наистина е бил самотен, може би Пенка му е дала нещо, което ние не сме могли… Но болката си остана.

Един ден срещнах дядо на пазара. Беше с Пенка — държаха се за ръце като млади влюбени. Усетих как гневът ме залива.
— Дядо! — извиках аз.
Той се обърна, видя ме и само кимна.
— Добър ден.
— Това ли сме вече? Само „добър ден“?
Пенка го дръпна за ръката:
— Хайде, Георги, закъсняваме.
Той тръгна след нея без да каже нищо повече.

Вечерта майка ми седеше до прозореца и гледаше към къщата на Пенка.
— Не мога да го позная вече — прошепна тя. — Все едно никога не е бил наш баща.

Семейството ни се разпадна. Неделните обяди вече ги нямаше. Никой не разказваше весели истории край масата. Баба липсваше ужасно много, но още по-болезнено беше отсъствието на дядо — жив, но далечен и чужд.

Понякога нощем си мисля за него. Дали е щастлив? Дали някога ще поиска да се върне при нас? Или вече сме просто минало за него?

Питам се: Кога човек има право да започне нов живот? И защо понякога новото щастие идва с цената на разбити сърца?