Къщата ще оставя на внучката си – цената на едно семейно наследство

– Не, Георги! Не можеш просто така да решиш! – гласът на сина ми, Петър, трепереше от гняв, докато удряше с юмрук по масата. Чиниите подскочиха, а внучката ми, Елица, се сви в стола си. В този момент разбрах, че няма връщане назад.

Вече бях взел решението си. Къщата, в която съм израснал, в която съм отгледал Петър и в която сега прекарвах последните си години, щеше да остане на Елица. Не на него. Не и след всичко, което преживяхме.

Петър никога не беше имал време за мен. След като майка му почина, той се затвори в себе си и сякаш забрави, че имам нужда от него. Винаги беше зает – работа, приятели, командировки. Дори когато се ожени за Мария, нещата не се промениха. Мария беше единствената, която понякога ми звънеше да пита как съм. Но след развода им и тя изчезна от живота ми.

Сега, години по-късно, на този обяд, който трябваше да бъде спокоен и семеен, всичко избухна. Бях поканил всички – Петър, Елица и дори Мария. Не знам защо го направих. Може би защото усещах, че времето ми изтича и исках да видя семейството си заедно още веднъж.

– Татко, не може така! – настояваше Петър. – Аз съм ти синът! Аз трябва да наследя къщата!

Погледнах го право в очите. Видях там не само гняв, но и страх – страх да не изгуби нещо, което никога не е ценил.

– Петре – казах тихо, – ти никога не си бил тук за мен. Когато имах нужда от теб, те нямаше. Елица е тази, която идваше всяка неделя, носеше ми лекарства, питаше ме как съм. Тя е моето семейство сега.

Мария седеше мълчаливо в ъгъла. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Знаех, че тя също страдаше от разпада на нашето семейство. След развода с Петър тя беше останала сама с Елица и се бореше както можеше.

– Георги – обади се Мария тихо, – не искам да се намесвам… Но това ще разбие Петър. Той има нужда от теб.

– Той имаше нужда от мен преди години – отвърнах аз. – Сега вече е късно.

Елица ме погледна с онзи нежен поглед, който само тя умееше. Виждах в очите ѝ благодарност и болка едновременно.

– Дядо… – прошепна тя. – Не искам да се карате заради мен.

– Не се караме заради теб, мило дете – казах ѝ аз и я прегърнах през рамо. – Караме се заради истината.

Вечерта настъпи тежко. Петър си тръгна без да каже довиждане. Мария остана да ми помогне да прибера масата.

– Георги… – започна тя колебливо. – Може би трябва да поговориш с него още веднъж. Знам, че ти е трудно да му простиш…

– Как да простя на човек, който ме е забравил? – попитах я аз горчиво.

– Хората понякога се губят по пътя си – каза тя тихо. – Но все пак са твои хора.

Замислих се над думите ѝ цяла нощ. Спомените ме връхлетяха като буря: първите стъпки на Петър в двора; как го учех да кара колело; как плакахме заедно на погребението на жена ми; как после той просто изчезна от живота ми.

На следващия ден Елица дойде сама. Донесе ми топъл тутманик и седна до мен на пейката пред къщата.

– Дядо… Мама каза, че си тъжен.

– Не съм тъжен, Елице. Просто съм уморен.

– Може ли да ти разкажа нещо? – попита тя плахо.

Кимнах.

– Татко много те обича. Просто не знае как да го покаже. Когато бях малка и ти се разболя, той плака цяла нощ до леглото ти. Аз го видях.

Сълзите ми потекоха сами по бузите. Толкова години бях живял с мисълта, че съм сам… А може би просто не съм виждал болката на другите.

Вечерта позвъни телефонът. Беше Петър.

– Татко… Може ли да дойда утре? Да поговорим?

Гласът му беше тих и несигурен. Усетих как сърцето ми се свива от надежда и страх едновременно.

– Ела, сине – казах му аз.

На следващия ден седнахме двамата на пейката пред къщата. Дълго мълчахме.

– Съжалявам – каза той най-накрая. – Съжалявам за всичко.

Прегърнах го силно. За първи път от години усетих топлината на семейството си.

Къщата ще оставя на Елица. Но може би най-важното наследство е прошката между баща и син.

Понякога се чудя: дали едно наследство може да излекува старите рани? Или само ги прави по-дълбоки? Какво бихте направили вие?