Когато парите станаха оръжие: Историята на една българска снаха

– Не може така, Иван! Не може да давам отчет за всяка хляб и кисело мляко! – гласът ми трепереше, докато стоях в кухнята, а свекър ми, бай Димитър, седеше на масата с тефтерчето си.

– Недей да викаш, Мария. Татко знае най-добре как се управляват пари. Така е било винаги в нашето семейство – Иван дори не ме погледна, докато говореше. Очите му бяха вперени в телефона.

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? – прошепнах, усещайки как сълзите напират. Но не исках да плача пред тях. Не исках да им дам това удоволствие.

Всичко започна преди три месеца. Иван и аз работехме здраво – аз като учителка в детска градина, той в автосервиза на чичо си. Не живеехме богато, но се справяхме. Планирахме да си купим малък апартамент, мечтаехме за дете. Но тогава майката на Иван се разболя тежко и се наложи да се преместим при родителите му в Перник, за да помагаме.

Първите седмици бяха трудни, но поносими. Помагах на свекърва ми с готвенето и чистенето, а вечер сядахме всички заедно на масата. Но когато тя влезе в болница, всичко се промени. Бай Димитър пое командването. Един ден Иван се прибра и каза:

– Решихме с татко – от днес нататък всички пари ще ги даваме на него. Той ще ги разпределя. Така ще е по-лесно за всички.

– Как така? – попитах. – Аз работя, Иван! Аз съм възрастен човек!

– Така е по-сигурно – отвърна той. – Татко ще плаща сметките, ще купува храна. Ако ти трябва нещо, просто му кажи.

От този ден нататък животът ми се превърна в битка за всяка стотинка. Ако исках нов чорапогащник или шампоан, трябваше да обяснявам защо. Ако исках да купя подарък за рождения ден на майка ми, бай Димитър ме гледаше подозрително:

– За какво ти е толкова скъп подарък? Не може ли нещо по-скромно?

Понякога се чувствах като дете, което проси джобни. Веднъж поисках пари за лекар, защото имах силни болки в корема. Бай Димитър ми подаде десет лева и каза:

– Ако не стигнат, ще видим после.

Срам ме беше да кажа на майка ми. Тя винаги ме е учила да съм независима. Но как да й призная, че съм загубила всичко – свободата си, достойнството си?

Една вечер, докато миех чиниите, Иван влезе в кухнята. Бяхме сами.

– Иван, не издържам повече – казах тихо. – Това не е живот. Не мога да моля баща ти за всичко.

– Мария, ти не разбираш. Татко е преживял много. Знае как се пестят пари. Не можем да си позволим разточителство.

– А любовта ни? А нашето бъдеще? – попитах. – Кога ще започнем да живеем като семейство?

Той замълча. Видях, че и на него не му е лесно. Но не направи нищо.

Скоро след това започнах да усещам как се променям. Станах раздразнителна, затворена. Приятелките ми звъняха, но аз не исках да излизам. Нямах пари дори за кафе. Веднъж една от тях, Петя, ме попита:

– Мария, какво става с теб? Не си същата.

– Просто съм уморена – излъгах.

Но истината беше, че се чувствах като затворник в собствения си живот. Всяка вечер се питах: това ли е цената на брака? Да загубиш себе си?

Една неделя сутрин, докато всички още спяха, седнах до прозореца с чаша чай. Гледах как слънцето изгрява над панелките и си мислех за майка ми. Как тя се бореше сама, след като баща ми почина. Как никога не позволи някой да я унижи.

В този момент взех решение. Отидох при Иван и му казах:

– Ако не промениш нещо, ще си тръгна. Не мога повече така.

Той ме погледна уплашено.

– Мария, моля те…

– Не ме моли. Просто избери – мен или баща си.

Това беше най-трудният разговор в живота ми. Но знаех, че ако не се защитя сега, никога няма да мога.

Минаха няколко дни. Иван беше мълчалив. Бай Димитър започна да ме гледа още по-подозрително. Но аз вече не се страхувах. Бях готова да си тръгна, дори с празни ръце.

Една вечер Иван дойде при мен и каза:

– Говорих с татко. Ще започнем да си държим парите отделно. Извинявай, Мария. Не осъзнавах колко те наранявам.

Плаках от облекчение. Не защото парите щяха да са мои, а защото отново имах избор. Отново бях човек.

Сега, когато гледам назад, се питам: колко жени още живеят така? Колко от нас са принудени да молят за собствените си пари? И докога ще позволяваме парите да ни правят роби в собствения ни дом?