Между вярност и любов: Изборът на една дъщеря

— Не мога да повярвам, че пак ще спорим за това, мамо! — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, а майка ми, Мария, стискаше чашата си с чай така силно, че пръстите ѝ побеляха.

— Не е за теб, Яна! — отвърна тя рязко. — Този човек… Не го познаваш достатъчно. Не искам да страдаш като мен.

В този момент сякаш целият апартамент в „Люлин“ се сви около мен. Беше декемврийска вечер, а навън снегът се сипеше тежко по прозорците. Вътре обаче беше още по-студено. След като баща ми си тръгна преди две години, между нас с майка ми остана само мълчание и неизказани думи. Тя се затвори в себе си, а аз се опитвах да бъда „доброто момиче“, което не създава проблеми. Но сега вече не можех да мълча.

— Мамо, обичам го. Христо е добър човек. — Гласът ми беше тих, почти прошепнат.

Тя се изсмя горчиво:

— Всички са добри в началото. И баща ти беше такъв. После си тръгна и ни остави сами. Не искам пак да гледам как се разбиваш.

Седнах срещу нея и за първи път от години я погледнах право в очите. Видях умората, страховете ѝ, но и нещо друго — болка, която не беше моя.

— Аз не съм теб, мамо — казах тихо. — Моля те, довери ми се поне веднъж.

Тя замълча. Въздухът между нас стана тежък като олово. Спомних си как преди години се смеехме заедно на старите български филми по телевизията, как ме учеше да меся козунак за Великден. Сега сякаш бяхме две непознати.

Вечерта завърши без думи. Затворих се в стаята си и се разплаках безшумно. Христо ми пишеше съобщения: „Как е?“, „Мисля за теб.“ Не знаех какво да му отговоря. Чувствах се разкъсана между двама души, които обичах по различен начин.

Следващите дни минаха в напрежение. Майка ми избягваше да говори за Христо. Аз се прибирах все по-късно, само и само да не се срещаме на вечеря. Един ден тя ме изненада:

— Яна, ще дойдеш ли с мен на гробищата? Искам да занесем цветя на баба ти.

Пътувахме мълчаливо с трамвая до „Бакърена фабрика“. Докато подреждахме карамфилите върху студения камък, майка ми прошепна:

— Майка ми никога не ме разбра. Винаги избираше за мен. Не искам да бъда като нея… но ме е страх.

Погледнах я изненадано. За първи път чувах признание от нея.

— Мамо, аз съм тук. Но имам нужда да живея своя живот.

Тя кимна едва забележимо. На връщане не говорихме много, но усетих, че нещо между нас се е променило.

С Христо се виждахме тайно в малкото кафене до пазара „Красно село“. Той беше различен от всички момчета, които познавах — работеше като техник в метрото, обичаше да чете книги за историята на София и мечтаеше един ден да има собствена работилница за велосипеди.

— Защо не кажеш на майка ти истината? — попита ме веднъж той.

— Защото ще я изгубя — отвърнах аз. — А ако избера теб, може би ще изгубя нея завинаги.

Той хвана ръката ми:

— Не трябва да избираш между нас. Но трябва да избереш себе си.

Думите му ме преследваха дни наред. Всяка вечер гледах снимките на стената — аз като дете между мама и татко на морето в Созопол; после само с мама на абитуриентския бал; после сама…

Една вечер се прибрах по-рано от обикновено. Майка ми седеше на масата с писмо в ръка. Познах почерка на баща ми — рядко пишеше, но винаги изпращаше картички за Коледа.

— Писал е — каза тя тихо. — Иска да те види.

Погледнах я объркано:

— Ти ще отидеш ли?

Тя поклати глава:

— Не мога да му простя. Но ти… ти си негова дъщеря. Имаш право да избереш какво ще правиш с него… както и с Христо.

Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах я за първи път от години.

— Мамо, страх ме е да не те изгубя…

Тя ме притисна силно:

— Аз също те обичам, Яна. Но трябва да живееш своя живот.

На следващия ден поканих Христо у дома. Майка ми го посрещна хладно, но учтиво. Вечерята беше напрегната — разговорите вървяха трудно, но поне вече нямаше крясъци или обвинения.

След като Христо си тръгна, майка ми каза:

— Не знам дали ще го приема някога напълно… Но ако ти си щастлива с него, ще опитам.

Тази нощ заспах със сълзи от облекчение и благодарност.

Сега, година по-късно, отношенията ни с майка ми са далеч от идеални, но вече има място за прошка и разбиране. Христо е до мен и знам, че изборът ми беше труден, но мой.

Понякога се питам: Колко често жертваме себе си в името на семейството? И струва ли си да избираме между любовта към близките и любовта към себе си? Как бихте постъпили вие?