Сделката на свекървата: Когато доверието струва повече от апартамент

— Иване, ти не разбираш! Това е най-доброто, което можем да направим за малката! — гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше тишината в кухнята като нож. Съпругът ми, Петър, седеше срещу мен с наведена глава, а аз стисках чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя.

— Не мога просто така да ти дам всичко, което сме спестявали с Петър — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Мария ме изгледа с онзи нейн специфичен поглед — смесица от укор и съжаление.

— Иване, ти си майка. Мисли за бъдещето на дъщеря си! Аз няма да съм вечна. Ако ми дадете парите, ще прехвърля апартамента на малката Елица. Това е честно — настоя тя.

В този момент сякаш всичко в мен се разпадна. Спестяванията ни бяха плод на години труд — безсънни нощи в болницата, където работех като медицинска сестра, лишения, отказани почивки. Петър работеше като учител и често носеше работа вкъщи. Всичко беше за Елица — нашата слънчева петгодишна дъщеря.

— А ако нещо се случи? Ако после размислиш? — попитах тихо.

Мария се изсмя кратко:

— Какво да се случи? Аз съм майка на Петър! Нима не ми вярваш?

Петър най-после вдигна глава:

— Мамо, това е голяма стъпка. Трябва да помислим…

— Мислете, мислете! Докато мислите, някой ден може да останете на улицата! — изсъска тя и стана рязко от стола.

След този разговор седмици наред вкъщи цареше напрежение. Петър беше мълчалив, а аз се чувствах виновна — сякаш аз бях пречката пред „светлото бъдеще“ на дъщеря ни. Всяка вечер гледах как Елица рисува с пастели по масата и се чудех: какво е правилното решение?

Една вечер, докато миех чиниите, Петър влезе в кухнята.

— Иване… Може би трябва да приемем. Мама няма да ни излъже. Все пак е наш човек…

Погледнах го с насълзени очи:

— А ако го направим и после тя промени мнението си? Или ако нещо стане с нея? Нямаме никаква гаранция…

Той замълча. Знаех, че и него го гложди същият страх.

Дните минаваха. Мария започна да идва все по-често у дома — носеше сладкиши за Елица и всеки път намираше начин да подхвърли:

— Ако имах парите ви, щях да оправя банята… Щях да сложа нова дограма…

Една неделя дори доведе адвокатка — нейна приятелка от младостта.

— Ето, вижте! Всичко може да стане законно! — размаха тя някакви документи пред нас.

Четох и препрочитах листовете. В тях пишеше, че Мария ще получи сумата „като заем“, а апартаментът ще бъде прехвърлен на името на Елица „при настъпване на определени условия“. Какви условия? Кой ги определя? Кога?

Същата вечер не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Иване, никога не давай всичко наготово. Доверието е хубаво нещо, но хората се променят.“

На следващия ден реших да говоря с Мария насаме. Отидох при нея с Елица за ръка.

— Мария, искам яснота. Ако ти дадем парите, кога точно ще прехвърлиш апартамента?

Тя ме изгледа студено:

— Когато преценя. Не можеш да ми поставяш условия!

— Но това са нашите спестявания! — гласът ми трепереше.

— А апартаментът е мой! — отвърна тя рязко.

В този момент разбрах: тук няма сделка между близки хора. Това е пазарлък. И аз съм само разменна монета.

Вечерта казах на Петър:

— Не мога да го направя. Ако искаш — ти решавай. Но аз няма да дам всичко, което сме градили с години, срещу обещание без гаранция.

Той ме погледна дълго. Видях болка в очите му — между майка му и мен той беше разкъсан.

След седмица Мария спря да ни говори. По улицата минаваше покрай мен като покрай непозната. На Елица не ѝ позволяваше да ходи у тях. Петър страдаше мълчаливо, а аз се чувствах виновна пред всички.

Минаха месеци. Научихме се да живеем с по-малко контакти със свекървата. Започнахме сами да търсим варианти за собствен дом — макар и малък, макар и с кредит.

Понякога нощем се питам: сгреших ли? Трябваше ли да рискувам всичко заради едно обещание? Или доверието между роднини вече не струва нищо в днешно време?

А вие как бихте постъпили? Дали семейството трябва да се гради върху доверие или върху документи?