Баща ми ми взимаше наем за стаята ми – сега очаква да го издържам

— Не можеш да останеш тук безплатно, Яна. Вече си пълнолетна, така е редно — гласът на баща ми още звучи в ушите ми, сякаш беше вчера, а не преди петнадесет години. Стоях в коридора на панелката ни в Люлин, с куфар в ръка и стиснати зъби. Беше ми осемнадесетият рожден ден, а вместо подарък получих договор за наем. „Това е за твое добро“, каза той, докато ми подаваше листа. „Трябва да се научиш на отговорност.“

Майка ми беше починала преди три години. Оттогава всичко се промени. Баща ми стана по-студен, по-затворен, а между нас се появи невидима стена. Понякога си мисля, че болката го е направила такъв, но тогава само усещах несправедливостта. Докато приятелките ми се радваха на подкрепата на родителите си, аз броях стотинки за наема и сметките.

— Тате, не мога да си позволя толкова — опитах се да възразя веднъж.
— Ако не можеш, ще трябва да си намериш работа или квартира другаде — отвърна той без капка колебание.

Започнах работа в близкия супермаркет. Връщах се късно, уморена и ядосана. Понякога го чувах как говори по телефона с леля Мария: „Яна трябва да се научи сама да се оправя. Аз вече направих достатъчно.“

Годините минаваха. Завърших университет, намерих по-добра работа, но винаги изпращах част от заплатата си към сметката на баща ми. Не защото исках, а защото така беше редно според него. С времето се научих да не очаквам топлина или благодарност.

Сега съм на тридесет и три. Имам свой малък апартамент в Младост, работя като счетоводителка и се опитвам да изградя живота си наново. Но миналата седмица телефонът звънна — беше баща ми.

— Яна… — гласът му беше слаб, почти неузнаваем. — Може ли да дойда при теб за малко? Не се чувствам добре…

Сърцето ми се сви. Отидох при него още същия ден. Апартаментът беше мрачен и студен, хладилникът — почти празен. Баща ми седеше на дивана, по-слаб и прегърбен от всякога.

— Какво става? — попитах тихо.
— Пенсията не стига… Не мога да плащам сметките… — прошепна той.

В този момент в мен се сблъскаха две чувства — гняв и съжаление. Спомних си всички онези години, в които броях стотинки за наема, докато той пиеше ракия с комшиите или купуваше нов телевизор. Спомних си как ме оставяше сама с болката след смъртта на майка ми.

— Искаш да живееш при мен? — попитах го рязко.
— Само докато се оправя… Знам, че не заслужавам… — очите му бяха пълни със сълзи.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите му: „Не заслужавам…“ Какво означава семейството? Дължим ли на родителите си всичко, дори когато те са ни наранили? Или прошката е единственият път напред?

На следващия ден го взех при мен. Апартаментът ми изведнъж стана тесен и пълен с напрежение. Баща ми стоеше мълчаливо в кухнята, гледаше през прозореца и понякога тихо въздишаше.

— Яна… — започна една вечер, докато вечеряхме. — Знам, че не бях добър баща. Не знаех как… След като майка ти почина… всичко се срина.

Погледнах го дълго. За първи път чух признание от него. Сълзите напираха в очите ми.

— Защо никога не ми каза това? — прошепнах.
— Страхувах се… че ще ме намразиш.

Мълчахме дълго. После той добави:
— Не искам да ти тежа. Ако трябва… ще си тръгна.

— Не… — казах тихо. — Остани. Но трябва да говорим за всичко това. За миналото ни.

Така започнахме да разговаряме — бавно, трудно, с много болка и сълзи. Разказвах му как съм се чувствала изоставена и предадена; той споделяше страховете си и вината, която носи от години.

С времето започнахме да намираме път един към друг. Не беше лесно — имаше дни, в които исках просто да избягам, но имаше и моменти на близост и разбиране, които никога не съм познавала като дете.

Днес все още живеем заедно. Понякога спорим за дреболии — кой ще измие чиниите или кой е забравил да купи хляб. Но вече знам: семейството не е само кръв или дълг; то е изборът да простиш и да дадеш шанс на любовта, дори когато боли.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли направила нещо различно? Или може би точно болката ни е научила какво значи истинска прошка?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости всичко на родителите си?