Безкрайните заеми: Когато семейните финанси се превърнат в отрова

– Не мога да повярвам, че пак си купила нова чанта, Мария! – гласът ми трепереше от възмущение, докато гледах как свекърва ми разопакова лъскавата си покупка на кухненската маса.

Тя дори не ме погледна. Само вдигна рамене и каза:

– Ами, все пак човек трябва да се поглези понякога. Ти не разбираш, мила. Като поостарееш, ще видиш.

Стиснах зъби. В този момент Ивайло влезе в кухнята. Погледна ме въпросително, сякаш не разбираше защо съм на ръба на сълзите.

– Какво става? – попита той.

– Какво става ли? – избухнах аз. – Дадохме 8000 лева на майка ти преди три месеца, за да си оправи зъбите и да си плати сметките. А тя сега си купува дизайнерска чанта за 1200 лева!

Мария се изсмя сухо:

– Ох, стига си преувеличавала! Тези пари са си мои. Аз цял живот съм работила! Не съм длъжна да давам отчет на никого.

Ивайло се опита да ме успокои:

– Мила, нали знаеш, че майка ще ни ги върне. Просто сега има нужда от малко радост. Не се ядосвай.

Погледнах го с болка. Толкова пъти бях чувала това обещание. Толкова пъти бях преглъщала обидите й, само заради него. Но този път не можех повече.

Вечерта легнахме мълчаливо. Ивайло се обърна към мен:

– Знам, че ти е тежко. Но тя е сама. Баща ми почина преди две години. Ако не й помогнем ние, кой?

– Не става дума само за парите – прошепнах аз. – Става дума за уважението. За това, че тя ни упреква за всяка покупка – дори когато купуваме обувки на детето! А после харчи нашите пари за глезотии.

Ивайло въздъхна:

– Ще говоря с нея.

Но нищо не се промени. Следващата седмица Мария дойде у нас и започна да се оплаква:

– Какво сте си купили нов телевизор? Пари за глупости имате, ама на мен ми броите стотинките!

Почувствах как кръвта ми кипва.

– Мария, телевизорът беше на изплащане! И е за цялото семейство. А парите, които ти дадохме…

Тя ме прекъсна:

– Не ми ги припомняй! Аз съм ви гледала детето толкова пъти безплатно! Това не струва ли нещо?

Ивайло стоеше между нас като малко дете между две каращи се майки.

– Мамо, стига! – каза той тихо.

Но тя вече беше наранена и ядосана:

– Вие младите само смятате и броите! Едно време всичко беше общо в семейството!

След като тя си тръгна, седнахме с Ивайло на масата. Той изглеждаше отчаян.

– Не знам какво да правя – призна той. – Между вас е като война.

– Аз съм уморена да бъда лошата – казах аз през сълзи. – Уморена съм да давам и да получавам само упреци в замяна.

Дните минаваха в напрежение. Дъщеря ни, Елица, усещаше всичко и започна да пита:

– Мамо, защо баба е тъжна? Защо ти плачеш?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на дете, че парите могат да отровят любовта между хората?

Една вечер Ивайло се прибра късно. Беше говорил с майка си.

– Казах й всичко – сподели той. – Обиди се много. Каза, че сме неблагодарни и че повече няма да стъпи у нас.

Седнах на пода и заплаках. Чувствах се виновна и предадена едновременно.

Минаха седмици без да чуем нищо от Мария. На Коледа получихме картичка от нея: „Весели празници! Надявам се някой ден да разберете какво значи семейство.“

Ивайло беше мълчалив цяла вечер. Аз също не можех да говоря. Само гледах празната маса и си мислех: струваше ли си всичко това?

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали парите винаги ще разделят хората? Или просто трябва да поставим граници навреме?

Може би някой от вас ще ми каже: как бихте постъпили в моята ситуация? Кое е по-важно – семейството или справедливостта?