Бившата ми съпруга иска да се нанесе при нас – ще издържи ли семейството ми това изпитание?

– Не мога да повярвам, че го казваш! – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър право в очите. Бяхме седнали на кухненската маса, а навън дъждът барабанеше по прозореца така, сякаш и времето усещаше напрежението между нас.

– Моля те, Мария, нека поне да го обсъдим спокойно – отвърна той, като избягваше погледа ми. Пръстите му нервно играеха с чашата кафе.

– Какво има за обсъждане? Бившата ти жена иска да се нанесе при нас, за да не плаща издръжка за детето ви! Това е абсурдно!

Сърцето ми биеше лудо. Само преди година се оженихме с Димитър. Обичах го истински, въпреки че носеше със себе си тежък багаж – малкия му син Алекс и сянката на бившата му съпруга, Ирина. Знаех, че няма да е лесно, но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук.

Всичко започна преди две седмици. Ирина ни се обади една вечер. Гласът ѝ беше студен и делови:

– Димитре, не мога повече да плащам издръжка. Работата ми е несигурна, заплатата не стига. Предлагам ти следното – ще се преместя при вас с Алекс. Така ще се грижа за него, а ти няма да ме гониш за пари.

Димитър замълча дълго след разговора. Аз също. Не можех да повярвам, че някой може да предложи подобно нещо. Но най-лошото беше, че той не ѝ отказа веднага.

– Мария, знаеш колко е трудно положението ѝ – опита се да ме убеди той по-късно. – Ако Ирина остане без работа, Алекс ще страда най-много. А и така ще можем да сме сигурни, че детето е добре.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази схема? – попитах го с гняв и болка.

Той замълча. Знаех, че обича сина си и че винаги ще го поставя на първо място. Но аз също имах нужда от сигурност и уважение в този дом.

Следващите дни бяха кошмарни. Ирина започна да идва все по-често – уж заради Алекс, но усещах как оглежда всяко кътче от дома ни. Веднъж я чух да казва на сина си:

– Виждаш ли, тук е по-хубаво от стария ни апартамент. Може би ще останем заедно с татко ти и Мария.

Стиснах зъби. Не можех да позволя това да се случи. Но Димитър изглеждаше все по-объркан и притеснен.

Една вечер седнахме тримата – аз, Димитър и Ирина. Алекс беше в стаята си.

– Мария, знам, че ти е трудно – започна Ирина с престорена мекота. – Но мисля, че всички можем да спечелим от това. Ще помагам с домакинството, ще гледам Алекс, а вие ще имате повече време един за друг.

Погледнах я право в очите:

– Това не е решение. Това е бягство от отговорност. Детето има нужда от стабилност, а не от още хаос.

Димитър се намеси:

– Моля ви, нека не се караме… Просто искам Алекс да е добре.

Тогава избухнах:

– А аз кога ще бъда добре? Кога някой ще помисли за мен?

Ирина стана рязко:

– Явно няма смисъл да говорим повече.

Тя си тръгна, но напрежението остана да виси във въздуха като тежък облак.

След тази вечер почти не говорехме с Димитър. Алекс усещаше всичко и стана затворен и тъжен. Започнах да се питам дали изобщо има смисъл да продължавам този брак.

Една сутрин намерих бележка от Димитър: „Отивам при Ирина и Алекс за няколко дни. Трябва да помисля.“

Седнах на леглото и заплаках. Чувствах се предадена и сама. Всичко, което градихме с толкова усилия, се разпадаше пред очите ми заради чужди грешки и нерешени проблеми от миналото.

Минаха дни в мълчание и самота. Майка ми ме посети:

– Марио, не позволявай на никого да те използва. Ти също си важна! – каза тя твърдо.

Тези думи ме накараха да се замисля. Реших да говоря открито с Димитър, когато се върне.

Когато най-накрая се прибра, очите му бяха зачервени от безсъние.

– Мария… Не знам какво да правя – прошепна той.

– Знам само едно – отвърнах му спокойно. – Ако позволиш на миналото си да управлява живота ни, няма бъдеще за нас.

Той ме прегърна силно и заплака на рамото ми.

Сега стоя тук, в празната ни спалня, и се чудя: Колко компромиси може да понесе едно семейство? Кога любовта престава да бъде достатъчна?