Да пуснеш ръката, която обичаш: Историята на Мария и Димитър

– Не мога повече, Дими! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на куфара така силно, че кокалчетата ми побеляха. Стояхме в коридора на малкия ни апартамент в „Люлин“, а навън дъждът удряше прозорците като сърдити пръсти. Димитър ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам у дома – топъл, разбиращ, но този път и безкрайно тъжен.

– Мария, моля те… – прошепна той. – Не си тръгвай така. Поне ми кажи защо.

В този момент сякаш целият свят се беше свил в тесния ни коридор. Спомних си първата ни среща – беше на рождения ден на Петя, моята най-добра приятелка от университета. Димитър стоеше до прозореца с чаша евтино вино и разказваше смешки за студентските си години във Велико Търново. Смяхме се до сълзи, а после той ме изпрати до вкъщи и ми подаде якето си, защото беше студено. Оттогава бяхме неразделни.

Но животът не е само смях и топли вечери. След като завърших магистратурата си по психология, започнах работа в една неправителствена организация, която помагаше на деца в риск. Работата ме погълна изцяло – често се прибирах късно, уморена и изтощена. Димитър работеше като учител по история в близкото училище. Вечерите ни станаха кратки, разговорите – повърхностни. Той искаше семейство, деца, спокойствие. Аз исках да променя света.

– Не е честно към теб – казах тихо, избягвайки погледа му. – Ти заслужаваш някой, който ще бъде тук с теб, който ще ти готви мусака в неделя и ще гледа филми до късно. Аз… аз не мога да бъда тази жена.

– А ти какво искаш? – попита той с глас, който едва се държеше.

– Искам да опитам… да видя докъде мога да стигна. Да не се отказвам от мечтите си само защото така е по-лесно.

Той се засмя горчиво:

– Мечтите… Ами ако мечтите ти не включват мен?

Мълчах. Знаех отговора, но не можех да го изрека на глас. В главата ми се въртяха думите на майка ми: „Мария, жената трябва да е до мъжа си! Какво ще кажат хората?“ Но аз не можех да живея в сянката на чуждите очаквания.

Седмици наред спорехме за всичко – за пари, за време, за бъдещето. Димитър настояваше да вземем заем и да купим апартамент в „Дружба“, близо до родителите му. Аз мечтаех за работа в чужбина или поне за няколко месеца доброволчество в Родопите. Той искаше стабилност, аз – промяна.

Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Намерих го седнал на тъмно, с чаша ракия пред себе си.

– Мария, така не можем повече – каза той без упрек, но и без надежда. – Обичам те, но се чувствам сам.

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах го силно и двамата плакахме дълго. Знаехме, че любовта ни не е достатъчна да заличи пропастта между нас.

Майка ми настояваше да остана:

– Ще съжаляваш! Ще останеш сама! Кой ще те вземе след това?

Но аз вече бях взела решението си. На следващата сутрин събрах малко дрехи и любимата си книга на Елин Пелин и излязох от апартамента, който някога наричах дом.

Първите дни бяха ад. Всяка вечер се прибирах в малката стая под наем в „Студентски град“ и плачех до заспиване. Липсваше ми всичко – миризмата на кафето сутрин, смехът му, дори караниците ни за това кой ще измие чиниите.

С времето започнах да намирам себе си отново. Записах курс по арт терапия, запознах се с нови хора – всеки със своята болка и мечти. Работата ми даде смисъл и сила да продължа напред.

Понякога виждах Димитър случайно – в метрото или на пазара. Усмихвахме се неловко и разменяхме по някоя дума за времето или за новините. В очите му още имаше тъга, но вече нямаше упрек.

Сега, години по-късно, понякога се питам дали направих правилния избор. Може би щяхме да бъдем щастливи, ако бях останала. Може би щях да съм майка на две деца и щях да готвя мусака всяка неделя. Но знам едно – тогава щях да изгубя себе си.

Любовта понякога значи да пуснеш ръката, която обичаш най-много. Защото истинската любов е свобода – свободата да бъдеш себе си.

А вие… бихте ли жертвали любовта си заради мечтите си? Или бихте останали?