Денят, в който музиката спря: Майчина изповед за битката между поколенията

— Пак ли не можеш да я успокоиш? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях до люлката, с ръце, които трепереха от безсилие, а малката ми дъщеря Виктория пищеше така, сякаш светът се разпадаше около нас.

— Опитвам всичко, мамо Мария… — прошепнах, но думите ми увиснаха в тишината. В този момент осъзнах, че не само Виктория плаче — плачеше и нещо вътре в мен. Бях сама в панелния ни апартамент в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците като сърдити пръсти.

Мария се приближи и ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като провалена домакиня. — На нашето време децата не ревяха така! Аз с трима ги отгледах и никога не съм позволявала такова нещо. — Гласът ѝ беше твърд, почти обвинителен.

— Всяко дете е различно… — опитах се да се защитя, но тя вече беше грабнала Виктория от ръцете ми. Бебето се разплака още по-силно.

— Не я държиш правилно! Виж как се държи главичката ѝ! — продължи тя, докато аз се борех със сълзите си. Не исках да плача пред нея. Не исках да ѝ дам това удовлетворение.

В този миг вратата се отвори и съпругът ми Георги влезе, мокър до кости. Погледна ни и въздъхна тежко.

— Какво става пак? — попита уморено.

— Дъщеря ти не може да се справи с едно дете! — изстреля Мария, сякаш аз не бях там.

— Мамо, стига! — Георги се опита да вземе Виктория, но Мария не му позволи.

— Вие младите нищо не знаете! Само телефони и интернет ви е в главата. А децата ви страдат! — каза тя и ме изгледа така, сякаш бях виновна за всички беди на света.

Стоях като вцепенена. В този момент осъзнах колко самотна съм всъщност. Майчинството не беше онази идилия от снимките във Facebook. Беше болка, вина и страх, че никога няма да бъда достатъчно добра.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в стария килим с избелели рози. Спомних си майка ми — как ме милваше по косата, когато бях малка. Тя почина преди две години и оттогава усещах празнина, която никой не можеше да запълни.

— Мамо Мария, моля те… — гласът ми беше тих, почти детски. — Просто ми трябва малко време. Тя е още малка, а аз… аз още се уча.

Мария ме погледна със смес от презрение и умора.

— Научете се най-накрая! Децата не чакат майките им да пораснат! — каза тя и излезе от стаята с Виктория на ръце.

Георги седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Знам, че ти е трудно… Но майка ми е такава. Не го взимай навътре.

— Как да не го взимам? — прошепнах. — Чувствам се като провал. Все едно никога няма да бъда майката, която тя очаква.

Той въздъхна и ме прегърна. — За мен си най-добрата майка. Просто… трябва да намерим начин да живеем с нея.

Но как? Как се живее с човек, който вярва, че само неговият начин е правилният? Как се гради мост между две поколения, когато всяко държи здраво на своите истини?

Седмиците минаваха в същия ритъм: Виктория плаче, Мария критикува, аз се боря със себе си. Започнах да се съмнявам във всичко — дали съм добра майка, дали съм добра съпруга, дали изобщо заслужавам това семейство.

Една вечер Георги закъсня от работа. Бях сама с Виктория и Мария. Бебето пак плачеше безутешно. Опитах всичко — люлеене, песнички, дори онези стари рецепти с лайка и мед, които Мария ми беше показала. Нищо не помогна.

Мария влезе в стаята и ме изгледа строго.

— Дай я насам! — каза тя рязко.

— Не! — извиках за първи път. — Това е моето дете! Аз ще я успокоя!

Тя застина на прага. За миг видях изненада в очите ѝ. После ги сведе към пода.

— Добре… — промълви тихо и излезе.

Останах сама с Виктория. Прегърнах я силно и заплаках заедно с нея. Плачех за майка си, за себе си, за всички майки, които са чували само критика вместо подкрепа.

На следващата сутрин Мария донесе чай и го остави на масата без дума. Не каза нищо за нощта. Но в очите ѝ видях нещо ново — може би разбиране? Или просто умора?

Оттогава отношенията ни останаха сложни. Понякога усещам топлина от нейна страна, друг път пак усещам стената между нас. Но вече знам — трябва да говоря за болката си. Трябва да казвам „не“ понякога. Защото ако ние не прекъснем този кръг на критика и мълчание, кой ще го направи?

Питам се: Кога ще спрем да мерим майчинството с чужди мерки? Кога ще започнем да се подкрепяме вместо да се съдим? Може би някой ден ще намерим отговорите заедно.