„Донеси децата, но не забравяй портфейла“: Когато семейството значи повече от просто посещение

– Богомиле, пак ли ще идват само заради парите? – гласът на Елица трепереше, докато слагаше кафето на масата. Вече беше късен следобед, а слънцето се криеше зад облаците, сякаш и то не искаше да ни вижда такива – уморени, прегърбени, с очи вперени в портата.

– Може би този път ще останат по-дълго, Елице – опитах се да я успокоя, макар че и аз не вярвах на думите си. Знаехме си сценария: телефонът звъни, дъщеря ни Мария или синът ни Георги питат как сме, после между другото споменават, че имат нужда от нещо – пари за нови обувки на малката, за ремонт на колата, за екскурзия на внуците. И винаги завършват с: „Ще минем през уикенда, да видим как сте.“

В събота сутринта градината ухаеше на прясно окосена трева. Елица беше изпекла баница, аз подредих люлката за децата. Чакахме ги. Когато колата на Георги спря пред портата, сърцето ми подскочи. Внуците изскочиха първи, тичаха към нас, а Мария и Георги вървяха след тях, вече с онзи поглед – смес от вина и нетърпение.

– Тате, може ли да поговорим? – Георги ме дръпна настрана, докато Елица разливаше компот на децата.

– Пак ли нещо се е случило? – попитах, макар че вече знаех отговора.

– Знаеш, че не искам да те притеснявам, ама… колата пак се развали. И… ако можеш да помогнеш, че този месец е много тежко. Ще ти върна, обещавам.

Погледнах го. Беше ми син, моето момче, но в очите му вече не виждах онзи блясък от детството. Виждах умора, отчаяние и срам. Извадих портфейла си, подадох му парите, които бяхме спестили за зимата. Той ги взе, прегърна ме набързо и се върна при останалите.

Следобедът премина в обичайните приказки – кой какво прави, как върви училището на децата, кога ще ходят на море. Но разговорите бяха повърхностни, като че ли всички се страхуваха да не докоснат нещо по-дълбоко. Когато си тръгнаха, Елица седна до мен на пейката и заплака тихо.

– Защо все така става, Богомиле? Защо идват само когато имат нужда? Не сме ли им дали достатъчно любов? Не сме ли ги научили да обичат?

Не знаех какво да ѝ кажа. Вечерта легнахме рано, но сънят не идваше. В главата ми се въртяха спомени – как Мария като малка се гушкаше в мен, как Георги ме чакаше пред портата, когато се връщах от работа. Кога се промени всичко? Кога станахме просто банкомат за собствените си деца?

На следващата седмица Елица се разболя. Не беше нещо сериозно, но се изплаши. Обадих се на Мария, казах ѝ, че майка ѝ не е добре. Обеща да дойде, но така и не се появи. Само изпрати съобщение: „Тате, много съжалявам, но имам важна среща. Ще се обадя по-късно.“

Дните минаваха бавно. Гледах Елица как отслабва, как очите ѝ губят блясъка си. Аз самият се чувствах безсилен. Понякога се питах дали не сме сбъркали някъде. Дали не сме ги разглезили прекалено? Или просто времената са такива – хората са заети, животът е труден, а старите родители остават на заден план.

Една вечер, докато седяхме на двора, Елица прошепна:

– Богомиле, мислиш ли, че някой ден ще дойдат просто ей така? Без да искат нищо, само за да ни видят?

Не ѝ отговорих. Само я прегърнах. В този момент разбрах, че най-голямата болка не е самотата, а усещането, че си излишен за тези, които си обичал най-много.

Минаха месеци. Внуците пораснаха, идваха все по-рядко. Понякога получавахме снимки по Вайбър – рожден ден, първият учебен ден, нова прическа. Но никой не питаше как сме ние. Никой не идваше просто така.

Една зима Елица се влоши. Този път Мария дойде. Седна до леглото ѝ, хвана я за ръка и заплака. Тогава разбрах, че децата ни все пак ни обичат, но животът ги е завъртял така, че не знаят как да го покажат. Или просто не им остава време.

Сега седя сам на пейката в двора. Гледам празната люлка и си мисля: Кога семейството стана просто формалност? Кога любовта се измерва с пари и услуги?

Понякога се питам: Ако утре ме няма, ще дойдат ли тогава? Или пак ще е късно? Кажете ми, вие какво бихте направили на мое място?