Две години по-късно: Омъжена за разведен мъж и на ръба на разпадането

„Не мога повече така, Иван!“ – извиках аз, докато хвърлях чинията в мивката. Шумът от разбитата керамика отекна в малкия ни апартамент, сякаш беше последният вик на отчаянието ми. Иван стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, и ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като най-лошия човек на света.

„Какво искаш да направя, Елена? Това е дъщеря ми! Не мога просто да й кажа да не идва,“ отговори той с тих, но твърд глас. В този момент осъзнах, че не става въпрос само за мястото в апартамента ни. Ставаше въпрос за мястото ми в живота му.

Когато се омъжих за Иван преди две години, знаех, че той има дъщеря от предишния си брак. Мия беше на шестнадесет тогава и живееше с майка си в Пловдив. Не бяхме близки, но се разбирахме добре по време на редките ни срещи. Но сега, когато тя реши да учи в София и да живее с нас, всичко се промени.

„Това не е само заради мястото,“ казах аз, опитвайки се да задържа сълзите си. „Чувствам се като натрапник в собствения си дом.“

Иван въздъхна дълбоко и се приближи към мен. „Знам, че е трудно, Елена. Но трябва да намерим начин да го направим да работи. Мия има нужда от нас.“

„Ами аз? Аз нямам ли нужда от теб?“ – попитах го с треперещ глас.

Той замълча за миг, после каза: „Разбира се, че имаш. Но това е временно. Ще намерим начин да се справим.“

Но как? Как можехме да се справим с това напрежение, което заплашваше да разруши всичко, което бяхме изградили заедно? Всяка вечер след работа се прибирах вкъщи с усещането, че съм гостенка в собствения си живот. Мия беше добра девойка, но присъствието й променяше динамиката между мен и Иван.

Една вечер, след като Мия вече беше легнала, седнахме с Иван на дивана. „Трябва да поговорим сериозно,“ започнах аз.

„Знам,“ каза той и ме погледна право в очите. „Не искам да те губя, Елена.“

„И аз не искам това,“ отвърнах му. „Но трябва да намерим начин да направим това работещо за всички нас.“

Започнахме да обсъждаме възможности – може би трябваше да потърсим по-голямо жилище или да установим някакви правила и граници, които да помогнат на всички ни да се чувстваме по-комфортно.

С времето започнахме да намираме баланс. Мия също се адаптираше към новата ситуация и започна да прекарва повече време извън дома – с приятели или в университета. Аз и Иван започнахме отново да намираме време един за друг.

Но въпреки това усещах как нещо между нас се беше променило завинаги. Дали това беше краят на нашата любов или просто ново начало? И какво означаваше това за бъдещето ни?

Седейки на дивана до Иван, се запитах: „Дали любовта ни е достатъчно силна, за да преодолее всичко това?“